Агата Кристи - Убийство в Месопотамия

Замислих се.

— Ако човек се протегне силно напред, може да стигне до масичката пред леглото.

— Масичката, където се е намирала чашата с вода?

— Да.

— Вратата беше ли заключена?

— Не.

— Значи някой би могъл да влезе и през вратата, за да извърши подмяната на чашите?

— О, да.

— Но рискът ще е по-голям — намеси се доктор Райли. — Някои хора, макар и дълбоко заспали, се събуждат при шум от стъпки. Ако убиецът е можел да извърши престъплението с едно протягане на ръка през прозореца, за него това би бил най-сигурният начин.

— Нямам предвид само чашата — произнесе с разсеяно капитан Мейтланд. — Той стана и отново се обърна към мен: — Значи според вас щом тази нещастна жена е почувствала, че умира, тя е направила опит да ви каже, че нейната чаша е била подменена с чаша киселина през отворения прозорец? Не е ли по-близо до ума да ви каже името на престъпника?

— Може да не е знаела името му — възразих аз.

— Или пък да спомене какво именно е открила предния ден?

Доктор Райли се намеси повторно:

— Когато умирате, Мейтланд, много често губите реална представа за реда на нещата. Никак не е трудно някой особен факт да обсеби съзнанието ви. А нейното съзнание е могло да бъде обсебено в този момент именно от ръката на убиец, протегната през прозореца. Вероятно за нея е било важно да насочи вниманието на хората към прозореца. По мое мнение тя е имала право — този факт е от голяма важност. Тя се е тревожела от мисълта, че могат да вземат случая за самоубийство. Ако е била в състояние да говори, навярно би произнесла следното: „Не съм искала да се самоубивам. Някой трябва да е поставил отровата до леглото ми през прозореца.“

Капитан Мейтланд забарабани мълчаливо по масата и след малко рече:

— Според мен възможностите са две — самоубийство или убийство. Кое от двете е по-вероятно, доктор Лайднър?

След като размишлява няколко секунди, докторът отговори със спокоен и решителен глас:

— Убийство. Ан Джонсън не беше жена, която би се самоубила.

— При нормални условия — не — съгласи се капитанът. — Но при известни обстоятелства самоубийството би било съвсем нормален изход.

— Изяснете се.

Капитан Мейтланд се наведе, за да вдигне един пакет, който бях видяла да поставя до крака на стола си.

— Тук има нещо, за което никой от вас не подозира — каза той. — Намерихме го под леглото й.

Развърза връвта, разтвори пакета и ни показа тежка бухалка.

Тази находка сама по себе си не представляваше нещо сензационно — имаше поне дузина подобни бухалки сред разкопките.

Този екземпляр обаче прикова вниманието ни с едно тъмно петно и следи от нещо, което приличаше на косми.

— Това е работа за вас, Райли — рече капитанът. — Но за мен няма никакво съмнение — това е оръжието, с което е била убита госпожа Лайднър!

Беше ужасна гледка! Доктор Лайднър без малко щеше да припадне, а самата аз усетих, че ми се повдига.

Доктор Райли го разгледа не без професионално удоволствие.

— Предполагам, че няма отпечатъци? — попита той капитана.

— Никакви.

Райли взе пинсета и започна огледа си внимателно.

— Хм… Ето късче човешка плът… косми… руси косми. Това са съвсем предварителни данни. Естествено, ще трябва да направя истински изследвания за кръвната група и прочие, но според мен резултатът не подлежи на съмнение. Значи е намерено под леглото на госпожица Джонсън? Аха, значи това е била голямата тайна! Тя извършва престъплението, а после — нека Бог се смили над душата й! — разкъсвана от угризения, слага край на живота си. Като хипотеза не е зле.

Доктор Лайднър покрусен поклати глава и промълви:

— Не, не! Не е Ан!

— Но къде я е крила преди това? — попита капитан Мейтланд. — След смъртта на госпожа Лайднър всички стаи бяха претърсени най-грижливо.

Нещо ми хрумна и си помислих: „В шкафа за канцеларски материали“, но си замълчах.

— Така или иначе — продължи капитанът — госпожица Джонсън не е била сигурна в първоначалното скривалище и прибира бухалката в стаята си, след като е вече претърсена. А може да го е направила, след като е взела решение да се самоубие.

— Не вярвам такова нещо! — извиках аз.

Не можех да си представя, че тихата и кротка госпожица Джонсън би могла да разбие черепа на госпожа Лайднър. Просто не можех да си го представя! И все пак си спомних някои съвпадения, които определено караха човек да се замисли — например сълзите й по-предната нощ. Самата аз смятах този пристъп за „угризение“, но в онзи момент мислех само за дребните злини, които тя бе сторила на покойната.