Агата Кристи - Убийство в Месопотамия

Бил Колман почервеня, отвори уста, после я затвори и се огледа смутено. Лицето на Кари не промени израза си.

Поаро продължи със спокоен глас:

— Помислих си и за едно друго лице, за което съм убеден, че би било способно да извърши престъплението — особено ако силно го е желаело. Госпожица Райли, надарена със смелост и интелигентност, също притежава жестокост. Когато тя ми говореше за мъртвата, я попитах на шега дали притежава алиби. Според мен тогава госпожица Райли си даде сметка, че е таяла желание да убие госпожа Лайднър. Така или иначе тя изрече една лъжа, която беше съвсем глупава и безполезна. Каза ми, че в следобеда на убийството играла тенис в клуба. На следния ден обаче разговарях с госпожица Джонсън и узнах, че в действителност госпожица Райли е била в близост до къщата по време на убийството. Хрумна ми мисълта, че дори и да е невинна, тя би могла да ми разкаже нещо полезно. — Поаро направи пауза, а после попита момичето: — Мис Райли, ще бъдете ли така добра да ни кажете какво сте видели онзи следобед?

Девойката не отговори веднага. Тя продължи да гледа през прозореца и без да извърне глава, рече с тих и равен глас:

— След обяда се качих на кон и тръгнах към разкопките. Пристигнах там около два без четвърт.

— Срещнахте ли там приятелите си?

— Не. Нямаше никого, освен началника на копачите.

— Не видяхте ли господин Кари?

— Не.

— Интересно — рече Поаро. — Не го е видял и мосю Верие, когато се отбил там същия следобед.

Поаро погледна подканващо към Кари, но той остана мълчалив и безучастен.

— Можете ли да ни дадете някакво обяснение, господин Кари?

— Отидох да се поразходя, тъй като на разкопките не се очертаваше нищо интересно.

— В коя посока?

— Към реката.

— Не в посока на къщата, така ли?

— Не.

— Навярно сте очаквали някого, който не е дошъл? — попита Шийла Райли.

Кари само я погледна, но не отговори.

Поаро не настоя, а отново попита младото момиче:

— Видяхте ли нещо друго, мадмоазел?

— Да. Близо до къщата, в една падина, забелязах камионетката на експедицията. Това ми се видя много странно. После зърнах господин Колман да върви с наведена глава, сякаш търсеше някакъв предмет по земята.

— Чакайте! — извика Колман. — Аз…

Поаро го прекъсна с властен жест:

— Търпение. Заговорихте ли го, госпожице Райли?

— Не.

— А защо?

Тя отговори:

— Защото от време на време хвърляше наоколо изключително потаен поглед. Стана ми неприятно, затова обърнах коня си назад и се отдалечих. Не вярвам да ме е видял — не бях много близо до него, а и самият той беше погълнат от заниманието си.

— Чакайте малко! — отново извика Колман и този път никой не успя да го спре. — Мога да дам много просто обяснение за нещо, което, приемам, може да ви се стори доста съмнително. Предния ден бях пъхнал в джоба на жилетката си прекрасен цилиндричен печат и забравих да го отнеса в залата с находките. По-късно забелязах, че печата го няма — сигурно беше паднал от джоба ми. Не исках да си имам разправии заради него, затова реших да го потърся сам. Сигурен бях, че съм го загубил някъде по пътя за разкопките. Побързах да си свърша работата в Хасание, изпратих един арабин да напазарува и успях да се върна рано. Скрих камионетката в една падина и цял час претърсвах пътя във всички посоки, но не намерих проклетия печат. Накрая се качих на камионетката и се върнах в къщата. Разбира се, всички повярваха, че идвам направо от Хасание.

— И не им казахте нищо? — попита Поаро.

— При тези обстоятелства беше съвсем естествено, не мислите ли?

— Не мога да се съглася с вас — каза детективът.

— О, хайде сега! Моето мото е следното — не си търси белята! Не можете да ме уличите в нищо. Не съм влизал в двора и няма да намерите свидетел, който да го докаже.

— Именно в това е проблемът — каза Поаро. — Според показанията на слугите никой не е влизал в двора. По-късно обаче след известни размишления аз стигнах до извода, че те не са казали точно това. Според тях тук не е влизал никакъв чужд човек. Никой не ги е питал дали не са видели да влиза някой член на експедицията.

— Разпитайте ги отново — предложи Колман. — Готов съм да си изям шапката, ако са видели мен или господин Кари.

— А това повдига един много интересен въпрос. Разбира се, те биха забелязали един непознат, но дали един член на експедицията би привлякъл тяхното внимание? Те влизат и излизат непрекъснато през целия ден и слугите престават да им обръщат внимание. Затова ми се струва възможно господин Колман или господин Кари да са влизали в двора и слугите да не си спомнят абсолютно нищо.