Агата Кристи - Фатален шанс

— И значи после вашият анонимен „азбучен“ луд убива Розалийн Клоуд? — тонът на Спенс ставаше все по-скептичен.

Поаро енергично поклати глава.

— Съвсем не. Именно тогава излиза Първи убиец и влиза Втори убиец. Тук вече имаме коренно различно престъпление — обмислено и хладнокръвно. И лично аз смятам, лейтенант Спенс, да се погрижа да видя извършителя му окачен на бесилката.

Както говореше, Поаро стана и тръгна към вратата.

— Хей! — извика Спенс. — Назовете поне няколко имена. Не можете да си тръгнете така.

— Съвсем скоро ще разполагате с всичко. Чакам обаче още нещо — едно писмо от чужбина, ако трябва да бъда по-конкретен.

— Стига сте пророкували! Хей, Поаро!

Но Поаро вече бе изчезнал.

Прекоси напряко площада и натисна звънеца на дома на доктор Лайънел Клоуд. Отвори му мисис Клоуд, която нададе обичайното си възклицание при появата му. Той започна направо:

— Мадам, трябва да говоря с вас.

— Но, разбира се, заповядайте, влезте… Боя се, че нямах време да избърша праха, но…

— Искам да ви питам нещо. Откога съпругът ви е пристрастен към морфина?

Леля Кати моментално избухна в сълзи.

— Боже мой, Боже мой… Надявах се никой да не разбере. Всичко започна през войната. Бе така ужасно претоварен и страдаше от тежка невралгия. Оттогава се старае да намали дозата — и наистина успя, което понякога става причина за ужасната му раздразнителност…

— Това е и една от причините да се нуждае от пари, нали?

— Предполагам, да. О, Боже, мосю Поаро, той обеща, че ще отиде да се лекува…

— Успокойте се, мадам. Искам да ми отговорите на още един незначителен въпрос. Онази вечер, когато сте говорили с Лин Марчмънт, сте се обадили от уличния телефон до пощата, нали? Срещнахте ли някого на площада?

— Не, мосю Поаро, жива душа нямаше.

— Но аз разбрах, че сте поискали от някого монети за телефон.

— А, да. Помолих някаква жена, която излизаше от кабината. Тя ми услужи с монета от два пенса.

— Как изгледаше тази жена?

— Ами как да ви кажа, беше някак си ексцентрична. Главата й бе увита с оранжев шал. Най-странното е, почти съм сигурна, че съм я виждала някъде. Лицето й ми изглеждаше познато. Предполагам, че е било лицето на някой покойник. И въпреки това изобщо не мога да си спомня къде и кога сме се срещали.

— Благодаря ви, мисис Клоуд — изрече Поаро.

Лин излезе от къщата и впери поглед в небето.

Слънцето клонеше към залез и озаряваше небосвода с неестествени отблясъци. Тиха вечер, в която се усещаше напрежение. Помисли си, че ще има буря.

Е, часът бе настъпил. Не можеше повече да отлага. Трябваше да отиде в Лонг Уилоус и да съобщи на Роули. Дължеше му ако не друго, то поне това — сама да му го съобщи, вместо да предпочете далеч по-лесното обяснение с писмо.

Решението бе взето — окончателно, но кой знае защо изпитваше странна вътрешна съпротива. Огледа се и си помисли: „Казвам сбогом на всичко — на собствения си свят, на начина си на живот“.

Не си правеше никакви илюзии. Животът с Дейвид щеше да бъде хазарт — авантюра, която можеше да се окаже колкото успешна, толкова и неудачна. Той сам я бе предупредил…

В нощта на убийството, по телефона.

А сега, само преди броени часове, бе заявил:

— Смятах да изчезна от живота ти. Бях глупак, когато си мислех, че мога с лека ръка да те изоставя. Ще отидем в Лондон и ще се оженим със специално разрешение — без спазване на формалностите. О, да, няма да ти дам възможност да се колебаеш. Тук са твоите корени, които те задържат. Аз ще те изтръгна заедно с тях.

И бе добавил:

— Ще го сервираме на Роули, когато си вече мисис Дейвид Хънтър. Бедният, това ще е най-подходящият начин да го узнае.

Но тя не бе съгласна да постъпи така, макар и тогава да не го призна. Просто Роули трябваше да го чуе от нейната уста.

И ето сега отиваше при него!

Бурята тъкмо започваше, когато Лин почука на вратата на Лонг Уилоус. Роули й отвори и я погледна удивено.

— Здравей, Лин. Защо не се обади да ме предупредиш, че идваш? Можеше да не съм вкъщи.

— Искам да говоря с теб, Роули.

Той й направи път да мине и я последва в просторната кухня. Масата още не бе разтребена след вечерята.

— Имам планове да поставя тук пералня — каза той. — За твое удобство. Също и нова мивка — метална…

Тя го прекъсна:

— Недей да правиш планове, Роули.

— Намекваш, че горкото момиче още не е погребано ли? Да, сигурно изглежда безсърдечно от моя страна. Но тя никога не е създавала впечатление, че е щастлива. По-скоро приличаше на човек, обзет от някаква мъка. Така и не успя да се възстанови след въздушното нападение. Но какво да правиш — съдба. Тя вече е мъртва и какво значение има за мен или по-точно за нас…