Агата Кристи - Фатален шанс

„Интересно — помисли си Поаро — дали другата…“

Лин наруши потока на мислите му, като го попита върху какво разсъждава и защо има такъв мрачен вид.

— Твърди се, мадмоазел, че възмездието за греха е смъртта. Но понякога то може да бъде и богатството. Питам се дали има и нещо по-непоносимо — да бъдеш откъснат от родната си среда и начин на живот. Да го осъзнаеш, когато за теб вече няма връщане назад…

Той престана да говори. В стаята влетя прислужницата, надменността й бе изчезнала и тя просто се бе превърнала в една уплашена жена на средна възраст. Задъхана, едва успя да изговори на пресекулки:

— О, мис Марчмънт! О, сър! Господарката… горе… много й е лошо… Не издава никакъв звук… не мога да я събудя, а ръката й е съвсем изстинала.

Поаро рязко се обърна и излетя от стаята. Лин и прислужницата го последваха. Тичешком се изкачиха на първия етаж. Прислужницата посочи отворената врата точно срещу стълбите.

Това бе прекрасна просторна спалня. Слънцето струеше през отворените прозорци върху красивите килими в бледи тонове.

В голямото легло лежеше Розалийн, все едно че бе заспала. Дългите й тъмни мигли — спуснати надолу, главата й — отпусната съвсем естествено на възглавницата. В ръката си стискаше смачкана носна кърпичка. Приличаше на тъжно дете, плакало дълго, преди да заспи.

Поаро вдигна ръката й и се опита да напипа пулса й. Ледената студенина окончателно потвърди предположението му.

Тихо се обърна към Лин:

— От няколко часа е мъртва. Издъхнала е в съня си.

— О, сър, о, Боже… Какво ще правим? — прислужницата избухна в плач.

— Кой е лекуващият й лекар?

— Вуйчо Лайънел — отвърна Лин.

Поаро нареди на прислужницата:

— Вървете да се обадите на доктор Клоуд.

Тя излезе, все още хлипайки. Поаро започна да обикаля из стаята. До леглото имаше малка бяла картонена кутийка с етикет „Да се взема по едно прахче преди лягане“. Той хвана с носната си кърпа кутийката и я отвори. Бяха останали три прахчета. Приближи се до полицата над камината, после се върна до писалището. Столът пред него бе бутнат встрани, бележникът бе разтворен. На един лист бе изписано с неоформен детски почерк:

„Не зная какво да правя… Не мога да продължавам така… Какъв грях извърших. Трябва да споделя с някого, за да намери душата ми покой… Не исках да го правя. Изобщо нямах представа какво ще повлече след себе си. Трябва да напиша…“

По-нататък буквите се разкривяваха. Писалката лежеше захвърлена. Поаро стоеше, вперил поглед в написаното. Лин не бе помръднала от леглото, загледана в мъртвото момиче.

Внезапно вратата рязко се отвори и Дейвид Хънтър влезе задъхан.

— Дейвид — Лин тръгна към него. — Освободиха ли те? Толкова се радвам…

Той не обърна внимание на думите й, блъсна я и грубо я отстрани от пътя си. Наведе се към неподвижната бяла фигура.

— Роза! Розалийн! — докосна ръката й, после се извърна към Лин с пламнало от ярост лице. Думите му се отрониха бавно и отчетливо:

— Е, успяхте да я убиете, нали? Най-сетне се отървахте от нея! Отървахте се от мен , тикнахте ме в затвора с помощта на скалъпено обвинение и после я отстранихте от пътя си! Всичките накуп ли? Или само един? Какво значение има кой е! Вие я убихте! Искахте проклетите пари — най-после се докопахте до тях! Благодарение на смъртта й? Сега вече ще се измъкнете от задънената улица. Ще станете богати — банда мръсни крадци и убийци — това сте вие! Не можехте с пръст да я пипнете, докато аз бях тук. Знаех как да закрилям сестра си, тя никога не е можела да се пази. Но когато остана сама, вие видяхте своя шанс и решихте да го използвате. — За миг замлъкна. После леко се олюля и изрече стих треперещ глас: — Убийци.

Лян извика:

— Не, Дейвид. Не! Грешиш! Никой от нас не би я убил. Никой не би сторил подобно нещо.

— Но един от вас я е убил, Лин Марчмънт. И ти го знаеш не по-зле от мен!

— Кълна ти се, че не сме ние, Дейвид. Кълна ти се, че нямаме нищо общо с това.

Яростният му поглед леко се смекчи.

— Може би не си ти, Лин…

— Не беше, Дейвид, кълна ти се, не беше…

Поаро пристъпи крачка напред и се прокашля. Дейвид се извъртя към него.

— Струва ми се — заяви Поаро, — че предположенията ви са малко пресилени. Защо да правим прибързано заключение, че сестра ви е била убита?

— Казвате, че не е била убита? А нима наричате това — и той посочи тялото на леглото — естествена смърт? Розалийн не беше добре с нервите, но не страдаше от някакво физическо заболяване. Сърцето й беше съвсем здраво.