Агата Кристи - Фатален шанс

Мисис Лайънел Клоуд прекоси улицата и застана в края на опашката от жени с мрачни лица, наредени пред сладкарницата.

Поаро продължи надолу по Хай стрийт. Не се отби в „Елена“, а се насочи към Уайт Хаус.

Изпитваше силно желание да размени няколко думи с Лин Марчмънт и подозираше, че и тя не би имала нищо против.

Пролетното утро бе прекрасно. Въздухът беше невероятно чист. Напомняше за лято, но със свежест, която липсваше на истинския летен ден.

Поаро се отби от главния път. Съзря пешеходната алея, водеща покрай Лонг Уилоус към хълма над Фъроубанк. Чарлс Трентън бе минал по нея по пътя си от гарата в петъка, преди да намери смъртта си. Спускайки се надолу по хълма, бе видял Розалийн Клоуд, идваща насреща. Не я бе разпознал, което бе логично, тъй като той не бе Робърт Ъндърхей. И тя не го бе разпознала по същата причина. Но момичето се бе заклело, че никога не е зървало дори и за миг лицето на човека, с който се бе разминало на пътеката. В такъв случай за какво е мислела тогава? Дали пък не е било за Роули Клоуд?

Поаро сви по тясната пътечка, която излизаше пред Уайт Хаус. Градината изглеждаше великолепно. Имаше множество цъфтящи храсти, люлякови дървета и златен дъжд, а в средата на моравата се извисяваше голямо разклонено ябълково дърво. Под него в шезлонг седеше Лин Марчмънт.

Тя нервно подскочи, когато Поаро я поздрави вежливо с „добро утро“.

— Стреснахте ме, мосю Поаро. Не съм чула стъпките ви по тревата. Все още сте тук — в Уормсли Вейл?

— Да, все още съм тук.

— Защо?

Поаро сви рамене.

— Ами мястото е приятно, лишено е от светска суета и човек може да си почине. И аз го правя.

— Радвам се, че сте тук — каза Лин.

— Вие май правите изключение от цялата фамилия. Не ме питате „Кога се връщате в Лондон, мосю Поаро?“ и не чакате нетърпеливо за отговор.

— Нима те искат да си отидете в Лондон?

— Така изглежда.

— Е, аз не искам.

— Да, усещам. И защо, мадмоазел?

— Защото това означава, че не сте удовлетворен. Имам предвид от факта, че признаха Дейвид за виновен.

— А вие много ли искате да се окаже невинен?

Забеляза как лицето й леко поруменя под бронзовия загар.

— Естествено не бих искала да видя човек, окачен на бесилката за нещо, което не е извършил.

— О, да, естествено е!

— А полицията просто е настроена срещу него, защото ги изправи на нокти. Лошото на Дейвид е, че обича да настройва хората срещу себе си.

— Полицаите не са толкова предубедени, колкото си мислите, мис Марчмънт. По-скоро съдебните заседатели бяха настроени срещу него. Те отказаха да се съобразят с версията на следователя. Издадоха присъда и полицията просто трябваше да го арестува. Но мога да ви уверя, че и те съвсем не са удовлетворени от повдигнатото срещу него обвинение.

Тя нетърпеливо възкликна:

— Значи могат да го освободят?

Поаро сви рамене.

— А те кого подозират, мосю Поаро?

Поаро бавно промълви:

— В онази нощ в „Елена“ е имало жена.

Лин извика:

— Нищо не разбирам! Всичко изглеждаше толкова просто, когато си мислехме, че убитият е Робърт Ъндърхей. И защо майор Портър заяви, че е Ъндърхей, след като не е бил той? Защо майорът се самоуби? Сега всичко започва отначало.

— Вие сте третият човек, от когото чувам тези думи!

— Така ли? — тя сякаш се сепна. — А какво правите вие, мосю Поаро?

— Разговарям с хората. Ето какво правя. Просто разговарям.

— Но вие не задавате въпроси, свързани с убийството?

Поаро поклати глава.

— Не, аз само, как да кажа, попивам клюките.

— И това помага ли ви?

— Понякога да. Ще останете изненадана, ако разберете колко много неща зная за всекидневието на Уормсли Вейл. Научих ги само през последната седмица. Известно ми е кой къде е ходил, с кого се е срещнал, понякога и какво е казал. Зная например, че този Ардън е вървял по пешеходната алея към селото, минал е край Фъроубанк и е питал мистър Роули Клоуд за пътя. Носил е само една раница през рамо без никакъв друг багаж. Зная още, че Розалийн Клоуд е прекарала повече от час във фермата на Роули Клоуд и за разлика от обичайното си настроение там се е чувствала щастлива.

— Да, Роули ми разказа. Обясни ми, че Розалийн изглеждала така, сякаш е прекарала един приятен следобед навън.

— Аха, така ли каза? — Поаро направи пауза. После продължи: — Да, много неща са ми известни за тукашните нрави. А и съм добре осведомен за затрудненията на хората — например вашите и на майка ви.

— Те не са тайна за никого — отвърна Лин. — Всички сме се опитвали да изпросим пари от Розалийн. Това имахте предвид, нали?