Агата Кристи - Фатален шанс

— Не съм споменал такова нещо.

— Но е вярно! Предполагам също, че сте чули разни приказки за мен, Роули и Дейвид.

— Но вие ще се омъжите за Роули Клоуд?

— Така ли? Бих искала и аз да съм наясно… Точно на този въпрос се опитвах да си отговоря онзи ден… когато Дейвид изскочи от гората. Сякаш в главата ми витаеше една голяма въпросителна. Дали? Дали? Като че ли дори и влакът в долината задаваше съшия въпрос. Димът ясно очертаваше въпросителен знак в небето.

Лицето на Поаро доби твърде любопитно изражение, но Лин го изтълкува погрешно. Тя възкликна:

— О, не разбирате ли, мосю Поаро, всичко е толкова трудно! Изобщо не става въпрос за Дейвид. Става въпрос за мен. Променила съм се. Бях далеч оттук три-четири години. И сега, когато се върнах, вече не съм съшият човек. Това е всеобща трагедия. Хората се връщат променени, трябва наново да се приспособяват към обстановката. Не може да заминеш някъде, да водиш съвсем различен начин на живот и да не се промениш.

— Грешите — възрази Поаро. — Трагедията е, че хората не се променят.

Лин го изгледа втренчено и поклати глава. Той продължи:

— Ами да. Точно така е. Първо, защо предпочетохте да заминете?

— Защо ли? Ами записах се в Женската спомагателна служба към военноморските сили…

— Добре, добре, но защо решихте да се запишете доброволка? Били сте сгодени, готвела се е сватба. Обичали сте Роули Клоуд. Могли сте да работите тук, на полето, в Уормсли Вейл, нали?

— Е, да, предполагам, но исках…

— Искахте да се махнете. Искахте да заминете в чужбина, да видите свят. Искахте, може би, да се махнете от Роули Клоуд… А ето ви сега отново тук, неспокойна, все още искате — да се махнете! О, не, мадмоазел, хората не се променят!

— Когато бях далеч на изток, копнеех за дома — защити се Лин.

— Да, да. Искате винаги да бъдете там, където не сте! И може би цял живот ще бъде така. Вие рисувате свой портрет. Разбирате ли, портрет на Лин Марчмънт, която се завръща вкъщи… Но този портрет не е правдив, защото представата, която дава за Лин Марчмънт, се различава от истинската Лин Марчмънт, от момичето от плът и кръв. Това е просто личността, която вие бихте искали да бъдете.

Лин попита с горчивина:

— Значи според вас никога няма да изпитам удовлетворение от мястото, което заемам?

— Не искам да кажа такова нещо. Имам предвид, че когато заминавахте, не изпитвахте удовлетворение от годежа си, и сега, след като се върнахте, пак не сте удовлетворена.

Лин откъсна едно листо и замислено започна да го дъвче.

— Много ги разбирате тези работи, нали, мосю Поаро?

— Това ми е metier 18 18 Metier (фр.) — занаят. — Б.пр. — скромно отвърна Поаро. — Но има и още нещо, което не искате да приемете.

Тя рязко заяви:

— Говорите за Дейвид, нали? Мислите, че съм влюбена в него?

— Вие го казахте — сдържано отвърна Поаро.

— Но аз… просто не зная! Има нещо у Дейвид, което ме плаши — но има и нещо, което ме привлича… — Лин замлъкна за момент. После продължи: — Вчера приказвах с командира му. Пристигнал, когато научил, че Дейвид е арестуван, за да види с какво може да помогне. Разказваше ми колко безумно смел бил Дейвид. Спомена, че той е един от най-безстрашните мъже, които някога е срещал. И все пак, знаете ли, мосю Поаро, независимо от хвалбите му и от всичко, което ми наговори, останах с впечатлението, че не би твърдял със сигурност, че Дейвид не е способен на такова нещо.

— А вие също ли не сте сигурна в това?

Устните на Лин се извиха в трогателна усмивка.

— Да… Разбирате ли, никога не съм имала доверие на Дейвид. Може ли човек да обича някого, на когото няма доверие?

— За жалост, да.

— Винаги съм се отнасяла непочтено с Дейвид, защото му нямах доверие. Влияех се от отвратителните местни слухове — разни намеци, че всъщност той не е Дейвид Хънтър, а е просто приятел на Розалийн. Засрамих се от себе си при срещата с командира му. Особено след като чух спомените му за Дейвид като малък в Ирландия.

— C’est epatant 19 19 C’est epatant (фр.). — Изумително е. — Б.пр. — промърмори Поаро — колко лесно хората могат да бъдат заблудени!

— Какво имате предвид?

— Това, което казах. Искам да ви питам за мисис Клоуд, за съпругата на доктора, позвъни ли ви тя в нощта на убийството?

— Леля Кати? Да.

— За какво?

— Беше забъркала някаква невероятна каша със сметките си.

— От дома си ли ви позвъни?

— Ами всъщност не. Телефонът им бил повреден и й се наложило да се обади от улицата.