Агата Кристи - Фатален шанс

— Двама мъртъвци лежат на съвестта ми — продължи Роули. — Щяха да станат трима, ако не се бяхте появили.

— Нека да не говорим за смърт, докато пием кафето си — предложи Поаро. — На мадмоазел Лин няма да й е приятно.

— Боже мой! — възкликна Роули и изумено се вгледа в Поаро.

Лин трудно преглъщаше кафето си. То бе горещо и силно. Скоро изпита облекчение на болката в гърлото, а и ободряващият му ефект започна да се проявява.

— Е, сега сте по-добре, нали?

Тя кимна.

— Значи вече можем да поговорим — подхвана Поаро. — Всъщност като казвам това, имам предвид, че аз ще говоря.

— Какво точно знаете? — с усилие попита Роули. — Известно ли ви е, че аз убих Чарлс Трентън?

— Да — отвърна Поаро. — Зная го от известно време.

Вратата се отвори с трясък. Влезе Дейвид Хънтър.

— Лин! — възкликна той. — Защо не ми каза…

Внезапно замлъкна и погледът му озадачено обходи лицата на тримата.

— Какво му е на гърлото ти?

— Още една чаша — нареди Поаро.

Роули взе една от бюфета и му я подаде. Поаро я напълни с кафе и я връчи на Дейвид. Отново овладя положението.

— Седнете — обърна се той към Дейвид. — Ще пием кафе, а вие тримата ще слушате, докато Еркюл Поаро ви изнася лекция върху престъпленията.

Огледа ги и тримата и кимна с глава.

Лин си мислеше: „Това е някакъв измислен кошмар. Всичко е толкова нереално !“

Сякаш и тримата се намираха във властта на този смешен дребен мъж с огромни мустаци. Седяха там кротки: Роули — убиецът, тя — жертвата му, и Дейвид — човекът, който я обичаше. Държаха в ръце чаши с кафе и слушаха малкия човек, който по странен начин упражняваше контрол над тях.

— От какво се поражда едно престъпление? — риторично попита Поаро. — Интересен въпрос, нали? Каква подбуда се изисква? Каква вродена наклонност е необходимо да има човек? Дали всеки е способен да извърши престъпление — някакво престъпление? И какво става — този въпрос си задавах още от самото начало — какво става, когато хора, които винаги са били закриляни от живота в истинския му вид, от атаките и несгодите, внезапно бъдат лишени от тази закрила?

Досещате се, че става дума за фамилията Клоуд. Тук присъства само един човек, който носи това име, така че мога да говоря съвсем свободно. От самото начало се почувствах привлечен от този проблем. Имаме цяла една фамилия, на която известни обстоятелства са попречили да поеме живота си в свои ръце. Макар че членовете й имат свой собствен живот, а също и професия, в действителност всеки се осланя на сянката на закрилника благодетел. На никого не се налага да се страхува за бъдещето. Всички живеят в сигурност, но тази сигурност е неестествена и нереална. Гордън Клоуд неизменно стои зад гърба им.

Опитвам се да ви внуша, че не може да има критерий за човешката същност, докато не настъпи критичният момент на проверка. За повечето хора този момент настъпва отрано. Човек се изправя пред повелята да поеме живота си в свои ръце, да посреща опасностите и трудностите и да открие някакъв начин за преодоляването им. Този начин може да бъде честен или пък непочтен — но така или иначе човек отрано разбира докъде му се простират силите.

Но на членовете на фамилията Клоуд им липсва възможността да опознаят собствените си слабости до момента, в който най-ненадейно закрилата им изчезва и те са принудени да посрещнат трудностите съвсем неподготвени. Една-единствена пречка стои между тях и възвръщането на сигурността им — животът на Розалийн Клоуд. Дълбоко съм убеден, че на всеки един в даден момент му е минала през ума мисълта: „Ех, ако Розалийн можеше да умре…“

Лин потрепери. Поаро направи пауза, за да стигнат думите му до съзнанието на тримата, а после продължи:

— Мисълта за смъртта, за нейната смърт, е осенила всеки един — в това съм напълно сигурен. А дали не им е минала и мисълта за убийство? И дали в определен момент не са пристъпили към действие?

Без да промени тона си, Поаро се обърна към Роули:

— Мислехте ли за нейната смърт?

— Да — отвърна той. — В деня, когато дойде във фермата. Наоколо нямаше никой. Тогава ми мина през ума, че много лесно бих могъл да я убия. Тя изглеждаше толкова трогателна и красива — като малките теленца, които бях изпратил в кланицата. Нали ме разбирате, те също са много мили, но все пак ги изпращаш на смърт. Интересното беше, че тя не изпитваше страх… А би трябвало, ако знаеше какво се върти в главата ми… Да, точно това си мислех, когато взех запалката, за да й запаля цигарата.