Агата Кристи - Фатален шанс

Лин си пое въздух.

— Не, Роули. Няма вече „нас“. Дойдох да поговорим точно за това.

Той се втренчи в нея. В момента Лин изпитваше ненавист към себе си. Промълви тихо, но категорично:

— Ще се омъжа за Дейвид Хънтър, Роули .

Не беше наясно какво точно очаква — протест или изблик на гняв. Със сигурност обаче не бе предвидила начина, по който Роули реагира на думите й.

Той постоя минута-две, без да сваля поглед от нея, после прекоси кухнята и разрови огъня в печката. Най-сетне се обърна и почти отнесено каза:

— Чакай малко. Нека си изясним нещата. Ще се омъжиш за Дейвид Хънтър. Защо?

— Защото го обичам.

— Ти обичаш мен.

— Не. Обичах те… когато заминах. Но това бе преди четири години и оттогава аз… аз съм се променила. И двамата сме се променили.

— Грешиш — тихо отвърна той. — Аз не съм се променил.

— Е, може би не си се променил чак толкова много.

— Не, въобще не съм се променил. Просто нямах тази възможност. Защото стоях тук и работих като вол. Не съм скачал с парашут, не съм се катерил нощно време по скали, нито пък съм убивал от засада…

— Роули…

— Не съм се сражавал на война. Не съм участвал в акции. Не зная какво представлява войната! Живях си приятно и безопасно тук, във фермата. Щастливецът Роули! И ако ти стана съпруг, ти ще се срамуваш от мен!

— О, не, Роули, не. Изобщо не е така.

— Аз пък ти казвам, че е точно така!

Той се приближи към нея. Кръвта нахлу в лицето му, вените на челото му изпъкнаха. И погледът му — веднъж го беше забелязала в очите на един бик на полето. Бикът тръскаше глава, удряше с копито в земята, привеждаше надолу огромните си рога. Изпълнен със сляпа ярост, обладан от див гняв…

— Замълчи , Лин. Този път ти ще ме изслушаш. Пропуснах това, което ми се полагаше. Пропуснах шанса да се бия за родината си. Най-добрият ми приятел отиде на война и загина. Любимата ми, моята любима, облече униформа и замина в чужбина. Аз бях просто мъжът, който тя изостави. Животът ми се превърна в ад , разбираш ли, Лин? В истински ад. А после ти се върна и оттогава положението стана още по-кошмарно. От онази нощ в леля Кати, когато улових погледа ти, отправен към Дейвид Хънтър. Но той няма да те притежава, чуваш ли? Щом няма да си моя, никой друг няма да те има. За какъв ме смяташ?

— Роули…

Тя се бе изправила и ужасена бавно отстъпваше назад. Сякаш виждаше пред себе си не човек, а жесток звяр.

— Убих двама души — заяви Роули Клоуд. — Мислиш ли, че няма да убия още един?

— Роули…

Той се надвеси над нея, ръцете му се сключиха около врата й.

— Не мога повече така, Лин…

Ръцете му обвиваха все по-плътно врата й, стаята се завъртя — настъпи мрак, люлеещ се мрак, задушаваше се, прилошаваше й…

И изведнъж някой се прокашля. Дискретна, леко превзета кашлица.

Роули се спря и ръцете му увиснаха. Освободена от хватката, Лин се строполи на пода.

Застанал на прага, Еркюл Поаро се покашляше тактично.

— Надявам се — каза той, — че не се натрапвам? Почуках. Да, наистина, почуках, но не получих отговор… Предположих, че сте заети?

За секунда въздухът се наелектризира.

Роули гледаше втренчено. За миг сякаш щеше да се нахвърли върху Еркюл Поаро, но най-сетне извърна глава и произнесе с безжизнен, равен тон:

— Появихте се точно навреме.

Еркюл Поаро успя да разведри наситената с напрежение обстановка, насочвайки съзнателно вниманието към незначителна подробност.

— Водата в чайника не ври ли? — поинтересува се той.

Роули излезе от вцепенението си и отвърна отнесено:

— Да, ври.

— Тогава дали ще е възможно да направите по едно кафе? Или чай, ако ви е по-лесно.

Роули автоматично се подчини. Еркюл Поаро извади голяма носна кърпа от джоба си, натопи я в студена вода, изстиска я и я подаде на Лин.

— Ето, мадмоазел, обвийте това около гърлото си — така. Да, имам безопасна игла. Ще почувствате облекчение на болката.

Давейки се, Лин му благодари. Кухнята на Лонг Уилоус, суетенето на Поаро — всичко й се струваше като кошмарен сън. Чувстваше се ужасно зле, гърлото я болеше силно. Изправи се на крака, залитайки. Поаро внимателно я заведе до един стол и я сложи да седне.

— Всичко е наред — успокои я той и извика през рамо: — Кафето?

— Готово е — отвърна Роули.

Донесе го. Поаро наля една чаша и я подаде на Лин.

— Вижте какво — намеси се Роули, — струва ми се, че не разбирате. Опитах се да удуша Лин.

— Хайде, стига вече — ядоса се Поаро. Явно неуместните приказки на Роули въобще не му бяха по вкуса.