Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— Не, сър. Аз бъда много внимателен.

Мистър Акибомбо се поклони учтиво на всички и излезе.

— Лен Бейтсън — рече мисис Хабърд разстроено. — О, не!

Шарп я погледна.

— Не искате ли да е Лен Бейтсън?

— Много обичам това момче. Буен е, знам, но винаги изглежда толкова мил.

— Това се говори за много престъпници — рече Шарп.

Той внимателно разгъна хартиеното пакетче. Мисис Хабърд се подчини на жеста му и се наведе напред да погледне. Върху бялата хартия лежаха два червени, къси, къдрави косъма.

— О, Боже мой — каза мисис Хабърд.

— Да — рече Шарп замислено. — От опит зная, че убиецът прави поне една грешка.

— Но това е прекрасно, приятелю — каза Еркюл Поаро с възхищение. — Толкова ясно, толкова неимоверно бистро.

— Бистро — все едно говорите за супа — изръмжа инспекторът. — За вас може да е бульон, но за мен все още истинска попара.

— Вече не. Сега всичко си идва на определеното място.

— Дори това ли?

Както бе направил пред мисис Хабърд, инспектор Шарп демонстрира двата червени косъма. Отговорът на Поаро бе с почти същите думи, които използва и Шарп.

— А, да — рече той. — Как го казват по радиото? Човек греши нарочно.

Очите на двамата мъже се срещнаха.

— Никой — каза Еркюл Поаро, — не е толкова умен, за колкото се мисли.

Инспектор Шарп много се изкушаваше да каже: „Дори и Еркюл Поаро ли?“ — но се въздържа.

— А за другото, приятелю, всичко ли е уточнено?

— Да, балонът излита утре.

— Вие ще ходите ли?

— Не, аз трябва да бъда на Хикъри Роуд 26. Коб ще се занимава с това.

— Ще му пожелаем късмет.

Еркюл Поаро вдигна мрачно чашата си. Тя съдържаше ментов ликьор. Инспектор Шарп вдигна чашата си с уиски.

— Дай Боже — каза той.

— Какво ли не измислят по тия места — каза сержант Коб.

Той гледаше и пряко волята си се възхищаваше на витрината на САБРИНА ФЕЪР. Заобиколена и подредена в скъпоструваща изява на аранжорското изкуство „гладката, полупрозрачна, зелена вълна“, Сабрина бе изложена полулегнала, облечена в къси и изящни пликчета и съвсем уместно заобиколена с най-различни примамливо опаковани козметични изделия. Освен пликчета, тя носеше и разнообразни модели варварски накити за дрехи. Детектив полицай МакКрей неодобрително изсумтя.

— Богохулство му викам на това. Сабрина Феър е Милтън и туйто.

— Е, Милтън не е Библията, мой човек.

— Няма да отречеш, че „Изгубеният рай“ е за Адам и Ева, райската градина и всички дяволи от ада, и ако това не е религия, какво е тогава?

Сержант Коб не навлезе в тази противоречива материя. Той храбро прекрачи в заведението, следван по петите от строгия полицай. В розовия интериор на Сабрина Феър сержантът и неговият спътник изглеждаха толкова неуместно, колкото и слон в стъкларски магазин.

Изящно същество, облечено в деликатно розово, доплува до тях, като краката й едва докосваха земята.

Сержант Коб поздрави с „Добро утро, мадам“ и показа документите си. Красивото създание се отдръпна развълнувано. Появи се друго също толкова красиво, но малко по-възрастно същество. То на свой ред стори път на величествената и блестяща херцогиня, чиито сиво-сини коси и гладки бузи пращаха възрастта и бръчките по дяволите. Проницателни стоманеносиви очи кръстосаха шпаги с непоколебимия поглед на сержант Коб.

— Доста необичайно — каза херцогинята остро. — Оттук, моля.

Тя ги поведе през една квадратна зала с маса по средата, върху която небрежно бяха натрупани списания и журнали. Навсякъде по стените имаше покрити със завеси входове, където можеха да се зърнат полулегнали жени, лениво отпуснати под обслужващите ги ръце на жрици в розови роби.

Херцогинята въведе полицаите в малък апартамент, приличен на кабинет, с голямо бюро с извит плъзгащ се капак, столове с прави облегалки и неомекотена строга северна светлина.

— Аз съм мисис Лукас, собственичка на това заведение — рече тя. — Партньорката ми, мис Хобхауз, днес не е тук.

— Да, мадам — каза сержант Коб, за когото това не беше нещо ново.

— Тази ваша заповед за обиск ми се струва твърде своеволна — каза мисис Лукас. — Това е частният кабинет на мис Хобхауз. Искрено се надявам, че няма да е необходимо да… ъъъ… тревожите клиентките ни по какъвто и да било начин.

— Мисля, че няма нужда да се безпокоите толкова — рече Коб. — Това, което търсим, надали ще е в общите помещения.

Той любезно изчака тя да се отдръпне с неохота. Тогава той огледа кабинета на Валъри Хобхауз. Тесният прозорец гледаше към задните помещения на други подобни фирми в Мейфеър. Стените бяха боядисани в бледосиво, а на пода имаше два хубави персийски килима. Очите му се насочиха от малкия стенен сейф към голямото бюро.