Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— Да, да — каза той. — Много съжаляваме за това. Само че вие искате да ни кажете…

— Това, защото аз непривикнал към храна. Аз чувства много пълен тук — мистър Акибомбо показа точно къде. — Аз мисля месо не достатъчно, а твърде много, както вие нарича въглехидрати.

— Въглехидрати — поправи го механично инспекторът. — Но не виждам…

— Понякога аз взима хапче, ментова сода, а понякога прах за стомах. Няма значение какво… чува се силно пуф и много въздух… ето така. — Мистър Акибомбо се оригна много силно и реалистично. — След това — усмихна се ангелски той, — аз чувства много по-добре, много по-добре.

Лицето на инспектора започна да придобива морав оттенък. Мисис Хабърд каза повелително:

— Разбираме всичко това. Мини към следващата част.

— Да, разбира се. Е, както вече казал, това случило се мене начало на минала седмица… не помни точно ден. Много хубави макарони и аз яде много и после чувства много лошо. Аз опитва върши работа мой професор дал, но трудно мисли с тежест тука. (Акибомбо отново посочи мястото.) Било след вечеря във всекидневна и само Елизабет там и аз казва на нея „Ти имаш бикарбонат или прах за стомах, аз мои свършил.“ И тя казва „Не. Но — тя казва — видях в чекмедже на Пат, когато оставила там една кърпичка, дето взела назаем. Ще ти донеса — казва тя. — Пат няма да сърди“. И тя качва по стълби и идва с шише сода бикарбонат. Много малко останало, на дъно на шише, почти празно. Аз нея благодари и отива в баня и слага почти всичко, около една чаена лъжичка, във вода и разбърква и изпива.

— Една чаена лъжичка? Една чаена лъжичка! Боже мой!

Инспекторът го гледаше като хипнотизиран. Сержант Коб се наведе напред с удивено изражение. Мисис Хабърд мрачно произнесе:

— Распутин!

— Погълнали сте една чаена лъжичка морфин?

— Естествено, аз мисли, че това бикарбонат.

— Да, да, само че не мога да разбера как седите тук сега.

— И после, след това, аз бил болен, ама наистина болен. Не само тежест. Болка, лоша болка в мой стомах.

— Не мога да си обясня как не сте мъртъв!

— Распутин — повтори мисис Хабърд. — Давали му отрова непрекъснато, но тя не го убивала!

Мистър Акибомбо продължаваше.

— И после, на друг ден, кога аз по-добре, аз взима шише и малко прах дето останал и носи на химик, и казва моля, кажете на мен какво това, дето взел и чувства толкова лошо.

— Да?

— И той казва ела по-късно, и когато аз отива, той казва „Не се чуди! Това не бикарбонат. Това борена киселина. Киселина борена. Можеш слагаш нея в очи, но ако изпиеш една чаена лъжичка, тя прави тебе болен.“

— Борова киселина ли? — инспекторът го гледаше объркан. — Но как е попаднала боровата киселина в бутилката? Какво е станало с морфина? — той изпъшка. — Дяволски заплетена работа!

— И аз мислил, моля — продължи Акибомбо.

— Мислили сте — каза Шарп. — И какво измислихте?

— Аз мислил за мис Силия и как тя умряла, и някой, след като тя умряла, трябва влязъл в нейна стая и оставил там празно шише от морфин и малко парче хартия, дето казали, че тя убила себе си.

Акибомбо млъкна и инспекторът кимна.

— И аз казва — кой може сторил това? И аз мисли, ако едно от момичета, това лесно, но ако мъж, не толкова лесно, защото той трябва слиза в наша къща и качва се после, и някой може се събуди, и види него или чуе него. И аз мислил пак, и казва, ако този от наша къща, но в стая до мис Силия… само тя в наша къща, разбирате? Пред негов прозорец балкон и пред неин прозорец пак балкон, тя спи с прозорец отворен, защото това хигиенен навик. Тогава, ако той голям и силен, и атлетичен, той може прескочи.

— Съседната на Силия стая в другата къща — каза мисис Хабърд. — Я да видя, това са Найджъл и… и…

— Лен Бейтсън — каза инспекторът. Пръстът му докосна сгънатата хартия в ръката му. — Лен Бейтсън.

— Той много добър, да — рече мистър Акибомбо тъжно. — И към мене много добър, но психологически човек не знае какво има под повърхност. Това така, нали? Това модерна теория. Мистър Чандра Лал много ядосан кога негова борова киселина за очи изчезва, и после, кога аз пита, той казва на него казали, че Лен Бейтсън взел.

— Морфинът е взет от чекмеджето на Найджъл и заменен с борова киселина, и когато Патриша Лейн е влязла и е сменила със сода бикарбонат това, което е мислела за морфин, а всъщност е било борова киселина. Да… разбирам.

— Аз помогнал, да? — попита учтиво мистър Акибомбо.

— Да, наистина много сме ви благодарни. Недейте… ъъъ… да го правите отново.