Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

Инспекторът леко бутна Найджъл навътре. Той самият продължи напред и коленичи до отпуснатото тяло на момичето. Вдигна главата й, потърси пулса, след което внимателно постави главата в предишното положение. Изправи се на крака с мрачно и неподвижно лице.

— Не? — рече Найджъл с неестествено висок глас. — Не. Не. Не!

— Да, мистър Чапмън. Тя е мъртва.

— Не, не. Не и Пат! Скъпата ми, глупавичка Пат. Как…

— С това.

Беше просто, набързо измислено оръжие. Мраморно преспапие, увито във вълнен чорап.

— Ударена е в задната част на главата. Много ефикасно оръжие. Ако това ще бъде някакво успокоение за вас, мистър Чапмън, мисля, че дори не е разбрала какво й се е случило.

Найджъл седна разтреперан на леглото. Той каза:

— Това е един от моите чорапи. Тя щеше да го кърпи. О, Боже, тя щеше да го кърпи…

Изведнъж той се разплака. Плачеше като дете — в захлас и без да осъзнава нищо. Шарп продължаваше с възстановяването на сцената.

— Бил е някой, когото тя е познавала много добре. Някой, който е взел чорапа и просто е пуснал преспапието в него. Познато ли ви е това преспапие, мистър Чапмън?

Той дръпна чорапа назад, за да го открие.

Найджъл погледна, все още плачейки.

— Пат винаги го държеше на бюрото си. Лъв от Люцерн.

Той зарови лице в ръцете си.

— Пат. О, Пат! Какво ще правя без теб!

Изведнъж се изправи, отмятайки буйната си светла коса.

— Ще убия този, който го е направил! Ще го убия. Мръсна свиня!

— Спокойно, мистър Чапмън. Да, да, зная как се чувствате. Брутално дело.

— Пат не би наранила никого.

С успокоителни думи инспектор Шарп го изведе от стаята. След това той самият се върна в спалнята. Наведе се над мъртвото момиче и много внимателно измъкна нещо между пръстите й.

Джеронимо въртеше изплашените си тъмни очи от едно лице към друго, а по челото му се стичаха струйки пот.

— Нищо не видял. Нищо не чул, казва ви. Не знае нищо въобще. Аз с Мария в кухня. Аз слага супата, аз стърже сиренето…

Шарп прекъсна изброяването.

— Никой не те обвинява. Просто искаме да изясним някои неща във времето. Кой е влизал и излизал от къщата през последния час?

— Аз не знае. Откъде да знае?

— От прозореца на кухнята много ясно се вижда кой влиза и излиза, нали?

— Може би да.

— Тогава просто ни кажи.

— Те влизат и излизат непрекъснато през това време на ден.

— Кой беше в къщата от шест до шест и тридесет и пет, когато ние пристигнахме?

— Всички, освен мистър Найджъл и мисис Хабърд, и мис Хобхауз.

— Те кога излязоха?

— Мисис Хабърд, тя излиза преди чай, тя още не се върнала.

— Продължавай.

— Мистър Найджъл излиза преди половин час, точно преди шест… изглежда много разтревожен, той връща се с вас ей сега.

— Точно така, да.

— Мис Валъри, тя излиза точно в шест. Сигнал за време, бип-бип-бип. Облечена за коктейл, много елегантна. Тя още навън.

— Всички останали са тук, така ли?

— Да, сър. Всички тук.

Шарп погледна в бележника си. Часът на обаждането на Патриша бе отбелязан. Точно шест часа и осем минути.

— Значи всички са били тук, в къщата? И никой не се е връщал през това време, така ли?

— Само мис Сали. Тя била долу до поща с писмо и върнала се.

— Знаеш ли в колко часа се върна?

Джеронимо се намръщи.

— Тя се върнала, докато казвали новини.

— Значи след шест?

— Да, сър.

— Коя част на новините беше?

— Аз не си спомня, сър. Но било преди спорт, защото, кога спорт, ние гасим.

Шарп се усмихна мрачно. Не можеше да се залови за никого конкретно. Само Найджъл Чапмън, Валъри Хобхауз и мисис Хабърд можеха да се изключат. Това означаваше дълго и уморително разпитване. Кой е бил във всекидневната, кой я е напускал? И кога? Кой за кого ще свидетелства? А освен това една част от студентите, най-вече азиатците и африканците, по природа не бяха наясно с времето и задачата не беше за завиждане. Само че трябваше да се свърши.

В стаята на мисис Хабърд цареше тъжна атмосфера. Самата мисис Хабърд, все още с дрехите си от улицата, седеше на дивана, а приятното й кръгло лице беше изопнато и притеснено. Шарп и сержант Коб седяха край малка маса.

— Мисля, че се обади оттук — каза Шарп. — Към шест няколко души са влезли или излезли от всекидневната, или поне така казват, а никой не е видял, забелязал или чул да се използва телефонът в салона. Разбира се, на твърденията им за времето не може да се разчита напълно, половината от тези хора явно никога не поглеждат към часовника. Но ми се струва, че тя при всяко положение би влязла тук, за да се обади в полицията. Вие бяхте навън, мисис Хабърд, но предполагам, че не заключвате вратата.