Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— Найджъл, скъпи, колко ужасно. Съжалявам.

— Добре, да не говорим за това. Да се върнем към тая гадна бикарбонатена история. Сега си помисли внимателно какво точно направи с морфина. Стисни си главата с ръце и мисли, Пат.

Женевиев влезе във всекидневната в състояние на голяма възбуда. Тя заговори на събралите се студенти с нисък, треперлив глас.

— Сега съм сигурна, ама абсолютно сигурна, че знам кой уби малката Силия.

— Кой, Женевиев? — попита Рене. — Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?

Женевиев се огледа внимателно, за да се убеди, че вратата на всекидневната е затворена и сниши гласа си.

— Найджъл Чапмън.

— Найджъл Чапмън ли? Защо?

— Чуйте. Току-що минавах по коридора към стълбите и чух гласове в стаята на Патриша. Говореше Найджъл.

— Найджъл ли? В стаята на Патриша? — обади се неодобрително Джийн. Женевиев обаче продължи.

— Той й казваше, че баща му убил майка му и затова е сменил името си. Не е ли ясно? Баща му е осъден за убийство, а Найджъл е наследствено обременен.

— Възможно е — каза мистър Чандра Лал, разсъждавайки ентусиазирано върху възможността. — Напълно е възможно. Толкова е жесток този Найджъл, толкова неуравновесен. Никакъв самоконтрол. Съгласни ли сте? — Той се обърна снизходително към Акибомбо, който кимна ентусиазирано с къдравата си черна глава и показа белите си зъби в приятна усмивка.

— Винаги съм била уверена — каза Джийн, — че Найджъл няма морал… Пълен дегенерат.

— Убийство заради сексуални причини, да — продължи мистър Ахмед Али. — Спи с момичето, после го убива. Защото е добро момиче, с достойнство, би очаквало сватба.

— Глупости! — избухна Ленърд Бейтсън.

— Какво каза?

— Казах ГЛУПОСТИ! — изрева Лен.

Настанен да седне в една стая на полицейското управление, Найджъл нервно се взираше в строгите очи на инспектор Шарп. Леко заеквайки, той току-що беше завършил разказа си.

— Разбирате ли, мистър Чапмън, че това, което ми разказахте, е много сериозно? Наистина много сериозно.

— Естествено, че разбирам. Нямаше да дойда тук да ви го кажа, ако не чувствах, че е спешно.

— Казвате, че мис Лейн не може да си спомни къде е сложила това шише от сода бикарбонат, съдържащо морфин?

— Тя много се е объркала. Колкото повече се опитва да мисли, толкова по-несигурна става. Казва, че аз съм я шашардисал. Каза, че ще се опита да помисли, докато съм при вас.

— По-добре веднага да се върнем на Хикъри Роуд.

Докато инспекторът говореше, телефонът на масата иззвъня и полицаят, който записваше разказа на Найджъл, протегна ръка и вдигна слушалката.

— Мис Лейн се обажда — каза той, докато слушаше. — Иска да говори с мистър Чапмън.

Найджъл се наведе през масата и пое слушалката от него.

— Пат? Найджъл е.

Гласът на момичето долетя запъхтян, нетърпелив, думите се прескачаха една друга.

— Найджъл! Мисля, че го намерих! Искам да кажа, мисля, че сега знам кой може да го е взел… нали разбираш… да го е взел от чекмеджето с носните ми кърпички. Виждаш ли, има само един човек, който…

Гласът млъкна.

— Пат. Ало? Там ли си? Кой беше?

— Сега не мога да ти кажа. По-късно. Ще си дойдеш ли?

Слушалката беше достатъчно близо, така че инспекторът и полицаят чуха ясно целия разговор и Шарп утвърдително кимна в отговор на питащия поглед на Найджъл.

— Кажете й „веднага“ — рече той.

— Идваме веднага — каза Найджъл. — Тръгваме в момента.

— О, добре! Ще си бъда в стаята.

— До скоро, Пат.

По време на краткото пътуване до Хикъри Роуд не бе проронена нито дума. Шарп се питаше дали това най-сетне не е някакъв пробив. Щеше ли Патриша Лейн да предложи някакво определено доказателство или просто една своя догадка? Ясно бе, че си е спомнила нещо, което й се струва важно. Предположи, че се е обадила от салона, където е трябвало да внимава какво говори. По това време на вечерта наоколо минаваха твърде много хора.

Найджъл отвори входната врата на Хикъри Роуд 26 със своя ключ и те влязоха вътре. През отворената врата на всекидневната Шарп видя рошавата червенокоса глава на Ленърд Бейтсън, наведена над някакви книги.

Найджъл тръгна нагоре по стълбите и по коридора към стаята на Пат. Той почука кратко на вратата и влезе.

— Здравей, Пат. Ето ни.

Гласът му секна, отмирайки в дълга, задушаваща въздишка. Той спря неподвижно. Над рамото му Шарп също видя гледката. Патриша Лейн лежеше просната на пода.