Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— О, Валъри, не говори така!

— Вярно е — каза Валъри. Докато говореше, си запали цигара. — Внасям контрабандно дрехи от Париж и разправям най-ужасяващи лъжи на отвратителните жени, които идват в салона. Дори пътувам с автобусите без билет, когато съм в затруднение. Но давай, кажи ми. За какво става дума?

— За това, което каза Найджъл на закуска. Ако някой знае нещо за някой друг, мислиш ли, че е длъжен да го каже?

— Що за идиотски въпрос! Не можеш да разсъждаваш така общо. Какво е това, което искаш да кажеш или не искаш да кажеш?

— За паспорта.

— Паспорт ли? — Валъри се надигна изненадано. — Чий паспорт?

— На Найджъл. Той има фалшив паспорт.

— Найджъл ли? — гласът на Валъри звучеше невярващо. — Не може да бъде. Изглежда невероятно.

— Само че има. Знаеш ли, Валъри, струва ми се, че има нещо… мисля, че чух полицията да казва как Силия споменала нещо за някакъв паспорт. Представи си, че тя го е разкрила и той я е убил?

— Звучи много мелодраматично — каза Валъри. — Но, честно, не вярвам нито дума. Каква е тази история с паспорта?

— Видях го.

— Как го видя?

— Ами абсолютно случайно — рече Джийн. — Преди около седмица-две търсех нещо в моята чанта и по погрешка сигурно съм погледнала в куфарчето на Найджъл. И двете бяха на рафта във всекидневната.

Валъри се изсмя недоверчиво.

— Разправяй ги на баба ми! — каза тя. — Какво правеше в действителност? Шпионираше ли?

— Не, разбира се, че не! — Джийн изглеждаше изпълнена със справедливо негодувание. — Никога не надничам в чужди документи. Не съм такъв човек. Просто бях много разсеяна, затова отворих куфарчето и само прегледах.

— Виж, Джийн, не можеш да се изплъзнеш. Куфарчето на Найджъл е доста по-голямо от твоето и е съвсем различен цвят. Щом признаваш разни работи, можеш също така да признаеш, че си такъв човек. Добре. Паднал ти е случай да поразгледаш вещите на Найджъл и ти си се възползвала.

Джийн стана.

— Разбира се, Валъри, ако смяташ да бъдеш толкова противна и толкова нечестна и нелюбезна, то аз.

— О, я сядай, дете! — рече Валъри. — Продължавай. Става интересно. Искам да знам.

— Ами имаше един паспорт — продължи Джийн. — Беше на дъното и в него пишеше едно име. Станфорд или Станли, или някакво подобно име, и си помислих: „Колко странно, че Найджъл държи чужд паспорт у себе си“. Отворих го и на снимката беше Найджъл! Не разбираш ли, той води двойствен живот! Чудя се дали трябва да кажа на полицията? Смяташ ли, че е мой дълг?

Валъри се засмя.

— Лош късмет, Джийн — рече тя. — Всъщност, струва ми се, че има съвсем просто обяснение. Пат ми каза. Найджъл е наследил някакви пари или нещо подобно, при условие че си смени името. Той го е направил напълно законно, чрез едностранен акт или каквото е там, и това е всичко. Сигурна съм, че предишното му име е било Станфийлд, или Станли, или нещо подобно.

— О! — Джийн изглеждаше напълно огорчена.

— Питай Пат, ако не вярваш — рече Валъри.

— А, не. Е, ако е така, както казваш, трябва да съм допуснала грешка.

— Успех следващия път — каза Валъри.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Валъри.

— Искаш да забиеш нож в гърба на Найджъл, нали? И да го скараш с полицията?

Джийн се изправи.

— Можеш да не ми вярваш, Валъри — каза тя, — но чисто и просто исках да изпълня дълга си.

Тя напусна стаята.

— О, по дяволите! — рече Валъри. На вратата се почука и влезе Сали.

— Какво има, Валъри? Изглеждаш ми умърлушена.

— Това е заради отвратителната Джийн. Наистина е ужасна! Нали не мислиш, че има и най-малката възможност Джийн да е пречукала бедната Силия? Страшно ще се зарадвам, ако някога видя Джийн на подсъдимата скамейка.

— И аз — каза Сали. — Но не ми се струва особено вероятно. Не мисля, че Джийн ще се изложи на риска да убие когото и да било.

— Какво мислиш за мисис Ник?

— Просто не знам какво да мисля. Предполагам, че скоро ще се разбере.

— Десет към едно, че и тя е пречукана — каза Валъри.

— Но защо? Какво става тук? — попита Сали.

— И аз това се питам. Сали, случвало ли ти се е някога да се заглеждаш в хората?

— Какво искаш да кажеш с това „да се заглеждаш в хората“, Вал?

— Ами да ги гледаш и да се чудиш: „Това ти ли си?“ Имам чувството, Сали, че тук има някакъв луд. Наистина луд. Имам предвид опасен луд. Не от тези, дето се мислят за краставица.

— Напълно е възможно, — каза Сали и потръпна.

— Ох! — каза Валъри. — Някой копае гроба ми.

— Найджъл, трябва да ти кажа нещо.