Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— Да, погребението е в петък. Боледува известно време. Злокачествен тумор, доколкото разбрах.

— Лейди Станли умря преди години, така ли?

— Преди около две години и половина.

Внимателните очи под гъстите вежди погледнаха остро Поаро.

— Как умря тя?

Адвокатът отговори с готовност.

— Свръхдоза приспивателно. Мединал, доколкото си спомням.

— Имаше ли следствие?

— Да. Заключението беше, че го е взела по случайност.

— Така ли беше наистина?

Мистър Ендикът помълча за миг.

— Не искам да ви засегна — рече той. — Не се съмнявам, че имате сериозна причина да ме питате. Доколкото разбирам, мединалът е много опасно лекарство, тъй като границата между ефективната и смъртоносната доза не е голяма. Ако на пациента се доспи и забрави, че веднъж е взел една доза и вземе още една — е, резултатът може да се окаже фатален.

Поаро кимна.

— Това ли е направила тя?

— Вероятно. Нямаше предположения за самоубийство, нито за самоубийствени наклонности.

— А предположения за… нещо друго?

Още веднъж го погледнаха внимателно.

— Съпругът й даде показания.

— И какво каза той?

— Обясни, че понякога се обърквала, след като изпиела нощната си доза и искала още една.

— Лъжеше ли той?

— Но, моля ви, мосю Поаро, що за въпрос? Нима допускате дори за миг, че мога да знам?

Поаро се усмихна. Опитът да бъде сплашен не го заблуди.

— Предполагам, приятелю, че знаете много добре. Засега обаче няма да ви притеснявам с въпроси за това, което знаете. Вместо това ще ви попитам за мнение. Мнението на един човек за друг. Беше ли Артър Станли човек, който да се саморазправи с жена си, ако иска да се ожени за друга?

Мистър Ендикът подскочи като ужилен.

— Абсурд — каза гневно той. — Пълен абсурд. Освен това нямаше друга жена. Станли беше предан на съпругата си.

— Да — каза Поаро. — Така и предполагах. А сега… стигам до целта на моето посещение. Вие сте адвокатът, който отвори завещанието на сър Артър Станли. Вие сте, може би, и неговият изпълнител.

— Точно така.

— Артър Станли има син. Синът се е скарал с баща си около смъртта на майката. Скарали са се и той е напуснал дома. Отишъл дори дотам, че да смени името си.

— Не знаех това. Как се нарича сега?

— Ще стигнем и до това. Преди това искам да направя едно предположение. Ако съм прав, може би ще приемете факта. Мисля, че Артър Станли ви е оставил запечатано писмо, писмо, което да бъде отворено при изключителни обстоятелства или след смъртта му.

— Наистина, Поаро! В Средните векове със сигурност щяха да ви изгорят на клада. Откъде знаете всички тези неща!

— Значи съм отгатнал правилно? Предполагам, че в писмото се предвижда и друга възможност — съдържанието му да се унищожи или да предприемете съответно други действия.

Поаро направи пауза.

— Bon dieu ! — изведнъж извика Поаро. — Да не би вече да сте го унищожили?

Той въздъхна с облекчение, когато мистър Ендикът бавно поклати глава.

— Никога не вършим прибързани неща — поучително изрече той. — Необходимо е да направя пълно разследване, което да ме задоволи напълно… — Той замлъкна за миг, после продължи: — Този въпрос е строго поверителен. Дори и за вас, Поаро. — И отново поклати глава.

— Дори и ако ви изложа основателна причина, за да ми кажете?

— Ваша работа. Все пак не мога да допусна, че ще знаете нещо по въпроса, за който говорим.

— Наистина не зная, затова ще направя догадки. Ако позная…

— Твърде невероятно — каза мистър Ендикът, махвайки с ръка.

Поаро пое дълбоко дъх.

— Много добре, тогава. Мисля, че инструкциите до вас са следните. В случай че сър Артър Стаили умре, вие трябва да намерите сина му Найджъл, да разберете къде и как живее, и да се уверите, че той не е и не е бил замесен в каквато и да е престъпна дейност.

Този път невъзмутимото адвокатско спокойствие на мистър Ендикът наистина се разклати. Той нададе възклицание, каквото малцина бяха чували от устата му.

— След като явно сте напълно наясно с фактите — рече той, — ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Допускам, че сте се срещали с Найджъл във връзка с вашата дейност. С какво се занимава младият дявол?

— Мисля, че историята е следната. След като напуска дома си, той си сменя името, като казва на всички, които се интересуват, че това било свързано със завещанието. След това попада на хора, които се занимават с контрабанда — на наркотици и скъпоценности. Мисля, че благодарение на него бизнесът приема окончателния си вид — изключително умно замислен, с въвличането на съвсем невинни студенти. Цялата работа се ръководи от двама души, Найджъл Чапмън, както той се нарича сега, и една млада дама на име Валъри Хобхауз, която, според мен, го въвежда за първи път в контрабандата. Било е малък частен концерн, работели са на комисионна, но е било невероятно печелившо. Стоката е трябвало да бъде малка по обем, но диаманти и наркотици на стойност хиляди лири заемат много малко място. Всичко е вървяло добре, докато не възникнала една от тези непредвидими случайности. Един ден в студентското общежитие идва полицай във връзка с някакво убийство край Кеймбридж. Мисля, че разбирате причината, поради която този дребен факт хвърля Найджъл в паника. Той решава, че полицията идва за него. Маха няколко електрически крушки, за да може в сумрака и в паниката да изнесе една раница, нарязана на парчета, в задния двор и да я хвърли зад парното, тъй като се е страхувал, че следи от наркотиците могат да бъдат намерени по двойното дъно. Паниката му е съвсем излишна — полицията идва само за да зададе няколко въпроса за някакъв азиатски студент — но едно от момичетата, живеещи в пансиона, го вижда как унищожава раницата. Това обаче не подписва смъртната й присъда веднага. Разработва се хитър план, който вместо това я кара да извърши определени глупави действия, които я поставят в много неудобно положение. Само че този план стига твърде далеч. Повикват мен. Аз ги съветвам да се обърнат към полицията. Момичето загубва ума и дума и си признава. Признава си за нещата, които е извършила. Допускам обаче, че тя е отишла при Найджъл и го е молила и той да си признае за раницата и за зеленото мастило, разлято върху бележките на друга студентка. Нито Найджъл, нито съучастничката му искат да се насочва вниманието към раницата — в този случай целият им план би рухнал. Още повече Силия, момичето, за което става дума, е разполагала с още една опасна информация, която получила случайно вечерта, когато бях поканен там. Тя е знаела кой е Найджъл.