Агата Кристи - Смъртта на мистър Морли

— Как ви се видя той? Нещо необичайно в поведението?

— Бих казал не, защо?

Гласът на Джап беше суров и безчувствен.

— Защото скоро след това се е застрелял.

— Какво?

Джап остро попита:

— Изненадан ли сте?

— Откровено казано, да.

Джап рече:

— Това не ме радва особено. Бих искал да поговоря с вас. Ще имате ли нещо против да минете насам?

— Къде сте вие?

— На улица Куин Шарлот.

Поаро отвърна:

— Пристигам веднага.

Един полицай отвори вратата на № 58. Той почтително попита:

— Мосю Поаро?

— Самият той.

— Старши инспекторът е горе. На втория етаж — знаете къде.

Еркюл Поаро каза:

— Бях там тази сутрин.

В стаята имаше трима души. Джап вдигна глава при влизането на Поаро и каза:

— Радвам се да ви видя, Поаро. Тъкмо щяхме да го вдигаме. Искате ли да погледнете преди това?

Човекът с фотоапарат, който бе коленичил до тялото, се изправи.

Поаро пристъпи напред. Трупът лежеше до камината.

Мъртвият мистър Морли изглеждаше почти както в живота. Малко под дясното му слепоочие имаше малка черна дупчица. На пода, до отпуснатата му дясна ръка, лежеше малък пистолет.

Поаро леко поклати глава.

— Е, добре, вече можете да го вдигате — рече Джап.

Отнесоха мистър Морли. Джап и Поаро останаха сами.

Джап каза:

— Извършихме рутинната проверка. Отпечатъци от пръсти и прочие.

Поаро седна.

— Разкажете ми.

Джап сви устни и каза:

— Той може и да се е самоубил. Вероятно се е самоубил. По пистолета има само негови отпечатъци… Само че нещо не ми харесва.

— Какви са вашите възражения?

— Ами да започнем с това, че няма отговор на въпроса защо се е самоубил… Бил е в добро здраве, печелел е добре, никой не знае да е имал проблеми. Няма замесена жена… поне — поправи се предпазливо Джап — доколкото на нас ни е известно. Не е бил потиснат или не на себе си. Отчасти за това съм любопитен да чуя вашето становище. Вие сте го видели тази сутрин и се питах дали не сте забелязали нещо.

Поаро поклати глава.

— Абсолютно нищо. Той беше, как да се изразя, самата нормалност.

— Но това е странно, нали? Мислите ли, че някой би се самоубил в средата на работния ден, така да се каже? Защо да не почака до вечерта? Това би било много по-естествено.

Поаро се съгласи.

— Кога се е случило нещастието?

— Не знаем точно. Изглежда никой не е чул изстрела. Но аз и не мисля, че някой би могъл да го чуе. Оттук до коридора има две врати, като и двете са тапицирани — сигурно за да заглушават виковете на жертвите на зъболекарския стол.

— Твърде вероятно. Пациентите под упойка понякога вдигат доста шум.

— Да. А пък отвън, на улицата, движението е оживено, тъй че някой трудно може да го е чул оттам.

— Кога са го намерили?

— Около един и половина. Пажът, Алфред Бигс. Не може да се каже, че е от най-умните. Изглежда пациентката на мистър Морли за дванадесет и половина е направила страшен скандал, загдето я карат да чака. Към един и десет момчето се качило и почукало. Отговор не последвал и, естествено, то не посмяло да влезе. На няколко пъти вече си имало разправии с мистър Морли и се страхувало да не сбърка отново нещо. Слязло пак долу и пациентката си тръгнала бясна към един и петнадесет. Разбирам я. Чакала е четиридесет и пет минути и е станало време за обяд.

— Коя е тя?

Джап се усмихна.

— Според момчето — мис Шърти, но в дневника е записана като Кърби.

— Каква е била системата за повикване на пациентите?

— Когато Морли бил готов да приеме следващия пациент, той натискал ето това копче и момчето въвеждало пациента.

— И кога го е натиснал за последен път?

— В дванадесет и пет. И момчето въвело един пациент, който чакал. Според дневника — мистър Амбериотис, хотел Савой.

Едва доловима усмивка пробяга по устните на Поаро. Той промърмори:

— Питам се как ли нашият паж се е справил с това име!

— Трябва да призная, че хубаво го е оплескал. Ще го попитаме после, ако решим да се посмеем.

Поаро рече:

— И към колко часа е излязъл този мистър Амбериотис?

— Момчето не го е изпращало и не знае. Много от пациентите просто слизат по стълбите, без да повикат асансьора и си излизат.

Поаро кимна.

Джап продължи:

— Но аз позвъних в хотел Савой. Мистър Амбериотис бе доста точен. Той каза, че погледнал часовника си, след като затворил входната врата и било дванадесет и двадесет и пет.

— Той не ви ли каза нещо важно?

— Не. Само това, че зъболекарят изглеждал напълно нормално и се държал спокойно.