Артър Дойл - Пиратът Шарки

Надвечер започна да пристига багажът на губернатора — огромни, обковани с желязо, недостъпни за мравките сандъци, тенекиени кутии, държавен образец, и твърде странни по форма калъфи, в които, както можеше да се предположи, се съхраняваха триъгълни шапки или шпаги. По-късно пристигна писмо с герб върху внушителен червен печат, което съобщаваше, че сър Чарлз Ивън засвидетелствува уважението си на капитан Скароу и се надява, ако му позволи здравето, да бъде на борда на кораба рано сутринта, веднага щом изпълни задълженията си.

Губернаторът се оказа точен. Едва червеникавите блясъци на зората започнаха да се прокрадват през сивата мъгла и лодката му наближи кораба. С усилия важната особа бе качена по трапа. Капитан Скароу бе слушал за странностите на губернатора, но съвсем не очакваше да види толкова чудата фигура, която едва креташе по палубата и се опираше на дебел бамбуков бастун. Той носеше перука стил „Рамиле“, цялата в ситни букли, подобно козина на пудел, която така ниско закриваше челото му, че големите зелени очила изглеждаха залепени за нея. Огромният орлов нос, дълъг и тънък, стърчеше далече напред. След прекараната треска губернаторът бе увил гърлото и брадата си с шал; носеше широк, превързан с шнур утринен халат от алена дамаска. Когато вървеше, той виреше високо властния си нос, но по това, как бавно и безпомощно въртеше глава, личеше, че е полусляп. На висок глас, в който се долавяше раздразнение, той се обърна към капитана:

— Получихте ли вещите ми?

— Да, сър Чарлз.

— Имате ли вино на борда?

— Наредих да докарат пет каси, сър.

— А тютюн?

— Една бъчвичка тринидатски.

— Играете ли пикет?

— Доста добре, сър.

— Тогава вдигайте котва — и на път.

Духаше свеж, западен вятър, и когато слънцето разкъса сутрешната мъгла, мачтите на „Утринна звезда“ почти не се виждаха от острова. Грохналият губернатор все още креташе по палубата, като се придържаше с ръка о перилата.

— Сега сте на правителствена служба, капитане — мърмореше той. — Уверявам ви, че в Уестминстър броят дните до моето завръщане. Вдигнахте ли всички платна?

— До последния дюйм, сър Чарлз.

— Дръжте ги така, дори и да станат на парчета. Боя се, капитан Скароу, че такъв сляп и болен човек като мен ще се окаже скучна компания за вас в това плаване.

— За мен е чест и удоволствие да се намирам в обществото на ваше превъзходителство — почтително отговори капитанът. — Само ми е мъчно, че зрението ви е в такова лошо състояние. — Да, да, наистина. Това проклето слънце по белите улици на Бас-Тер изгори очите ми.

— Чух, че току-що сте прекарали треска.

— Да, имах пристъп и съм ужасно отпаднал.

— Приготвихме каюта и за вашия лекар.

— Не ми говорете за този мошеник! Не бях в състояние да го помръдна от топлото му местенце — той има тук голяма клиентела сред местните търговци. Ала чуйте!

Губернаторът вдигна отрупаната си с пръстени ръка. Далеч зад кърмата се разнесе екотът на оръдеен залп.

— Това е от острова! — учудено извика капитанът. — Може би е сигнал да се върнем?

Губернаторът се разсмя.

— Не чухте ли, че пиратът Шарки трябваше да бъде обесен тази сутрин? Наредих да се даде оръдеен залп в мига, в който този мерзавец ритне за последен път с крака, за да бъда известен, преди да се отправя на път. Това е краят на Шарки.

— Краят на Шарки! — извика капитанът и моряците, скупчили се по палубата, за да погледнат изчезващата виолетова ивица, подхванаха вика му.

Това беше хубаво знамение в началото на плаването и болният губернатор стана видна фигура на борда. Всички разбираха, че само благодарение на него и настояването му за незабавен съд и присъда злодеят не е попаднал на някой продажен съдия и не е успял да се спаси.

По време на обяда сър Чарлз разказа множество истории за покойния пират. Губернаторът бе така приветлив и така умело поддържаше разговор с хора, стоящи много по-ниско от него, че в края на обеда капитанът, помощникът и сър Чарлз запушиха с лули и попийваха червеното си вино като трима стари, добри приятели.

— Как изглеждаше Шарки на подсъдимата скамейка? — заинтересува се капитанът.

— Доста внушително — отзова се губернаторът.

— Чувал съм, че бил уродлив като самия дявол и над всички се надсмивал — забеляза помощникът.

— Да, той бе ужасен човек — потвърди губернаторът.

— Един китобоец от Ню Бедфорд разправяше, че не можел да забрави очите му — каза капитанът. — Били мътносини, с много червени клепачи. Вярно ли е това, сър Чарлз?