Артър Дойл - Пиратът Шарки

Те излязоха от каютата и капитан Скароу чу как в ключалката се превъртя ключ. После, докато се опитваше да се освободи от въжетата, надолу по трапа се разнесе тропот, а след това на юта, където над кърмата висеше лодка. Капитанът все още се въртеше и напрягаше, стараейки се да се освободи, когато до него долетя скриптенето на фаловете и плясъка на водата при спускането на лодката. В неистов бяс той късаше и дърпаше въжетата дотогава, докато най-после се сгромоляса от масата с издрани до кръв китки и глезени. След миг стана, прескочи мъртвия помощник, изкърти с крак вратата и се втурна на палубата.

— Хей! Питърсън, Армитидж, Уилсън — ревеше той. — Грабвайте ножове и пистолети! Спуснете голямата лодка. Пиратът… Шарки… ей там, в онази лодка! Боцмане, свири тревога. Всички на левия борд! Матросите в лодките!

Спуснаха голямата лодка, след нея и по-малката, но в същия миг старши кормчиите и матросите се хвърлиха към фаловете и се покатериха обратно на палубата.

— Лодките са пробити! — крещяха те. — Текат като сито.

Капитанът ругаеше свирепо. Надхитриха го. Над главите им блестеше звездно, безоблачно небе, не полъхваше и най-лек ветрец. На лунната светлина се белееха увисналите ненужни платна. В далечината се поклащаше рибарска гемия. Рибарите се бяха скупчили около мрежите.

Съвсем наблизо се гмуркаше и показваше върху вълните носът на малка лодка.

— Може да се каже, че тези рибари вече са мъртъвци — тюхкаше се капитанът. — Момчета, да викнем всички заедно и да ги предупредим за опасността.

Но беше късно.

Лодката се промъкна под бордовата сянка на рибарската гемия. Бързо, един след друг, прозвучаха два пистолетни изстрела, чу се вопъл, още един изстрел — след това — тишина. Рибарите не се виждаха повече. После неочаквано, с първия полъх на вятъра, долетял някъде от бреговете на Съсекс, бушпритът на гемията направи завой, гротплатното се изду и корабчето се отправи към Атлантика.

На островите, както и на континента, мнозина изпитваха кръвна вражда към Шарки, но нито един от тях не пострада колкото Копли Бенкс от Кингстън. Бенкс беше един от най-едрите търговци на захар на Антилите. Той беше човек с положение, член на градския съвет, женен за девойка от знатния род Пърсивал и се падаше братовчед на губернатора на Вирджиния. Двамата му сина учеха в Лондон и жена му отплава за Англия, за да ги доведе в къщи за ваканцията. Но при завръщането си корабът „Херцогиня Корнуелска“ попадна в лапите на Шарки и цялото семейство загина от ужасна смърт.

Като получи тази горестна вест, Копли Бенкс не пророни нито дума, но изпадна в безизходна, мрачна меланхолия. Той изостави работата си, избягваше приятелите си и прекарваше по-голямата част от времето си в мръсни кръчми сред рибари и матроси. Там, в компанията на буйните гуляйджии, той седеше с безизразно лице и мълчаливо пухтеше с лулата си, а в очите му гореше спотаена омраза. Всички смятаха, че мъката е помътила разума му, а старите му приятели го гледаха с упрек, защото тези, с които сега дружеше, едва ли биха могли да се нарекат порядъчни хора.

От време на време от морето идваха слухове за нови безчинства на Шарки. Понякога за тях разказваха моряци от шхуна, забелязала огромен пламък на хоризонта и побързала да помогне на горящия кораб, но която веднага се обърнала в бяг при вида на черната пиратска шхуна, притаена в засада като вълк до убитата от него овца. Друг път тези слухове се потвърждаваха от моряците на търговски кораб, който се втурваше в залива с платна, издути като дамски корсаж, защото бе съзрял бавно издигащия се над лилавата морска шир закърпен гротмарсел. Случваше се страшните вести да донесе каботажен кораб, открил на Бахамските плитчини изсушени от слънцето трупове.

Веднъж се появи някакъв помощник-капитан от гвинейски кораб, който бе успял да се измъкне от ръцете на пиратите. Той не можеше да говори — Шарки бе отрязал езика му, но можеше да изписва лист подир лист, а Копли Бенкс жадно четеше бележките му. Те прекарваха по цели часове над картата: немият показваше далечни рифове и криволичещи заливи; а събеседникът му, с каменно лице и пламтящи очи пушеше лулата си, без да произнесе нито дума.

Една сутрин, две години след трагедията със семейството му, Копли Бенкс влезе в търговската си кантора с предишната си бодра и енергична стъпка. Управителят го загледа изумен, защото дълги месеци Копли Бенкс не бе проявявал ни най-малък интерес към работата.