Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Ако беше официално, всички щяха да знаят — възразих аз. — От канцеларията на чичо ти щяха да кажат на останалите кой ще заеме свободното място…

Аз си спомних онази стара ловна хижа в гората и дрехите, изгорени в огнището.

— На Сакър също са му казали, господарю, и той е решил да устрои капан на Алардайс в Мейдстън. После разбойникът е убил клетия служител и е побягнал, но не и преди да си размени документите с неговите. Той е взел писмото от чичо ти и всичко останало, което Алардайс е носел, преоблякъл се е като него и се е появил в Тауър. Кой би го заподозрял? Освен това Дувър е на доста път от Лондон, така че ако някой почнел да разпитва, Сакър винаги е можел да побегне в града — аз си придърпах едно столче и седнах до Бенджамин. — Чичо ти не е замесен в никакво злодеяние, господарю. Би било твърде опасно за него. Не, Сакър е убил Алардайс, присвоил си е самоличността му и е дошъл в Тауър. Както вече казах — кой би го заподозрял? Да не говорим, че съучастникът на Сакър също е в крепостта, винаги готов да го защити. Сигурен съм, че щом разкрием него, ще хванем и Сакър.

— Не мисля така, Роджър — възрази Бенджамин. — Представи си, че ти си загадъчният съучастник на Сакър и тъкмо си разбрал, че вече подозираме истината. Знаеш, че сме уличили Сакър не само в безчинствата, които е вършил по пътя за Кентърбъри, но и като убиец на истинския Алардайс, като виновник за убийствата на палачите, провинил се също в държавна измяна и изнудване на краля — той изброи престъпленията на злодея на пръсти.

— Сакър е един безочлив негодник — намесих се аз, — който владее до съвършенство изкуството да се вмъква и измъква от разни места. Освен това е майстор на превъплъщението. Сигурен съм, че забулената жена, която е посетила дома на мастър Куиксилвър, всъщност е бил той. Да, на Сакър определено не му липсва наглост и аз мисля, че ще се опита да доведе нещата докрай.

— В такъв случай, Роджър, ще те попитам пак — какво би направил ти на мястото на съучастника му?

Аз замълчах, взирайки се в светлината, която нахлуваше през тесните прозорци.

— При него нещата стоят по-различно — рекох накрая. — Докато маската, скриваща злодеянията му, не бъде смъкната, той ще бъде в безопасност. Ние от своя страна още се лутаме в тъмното. Ти също го осъзнаваш, нали, господарю? В крайна сметка, засега не сме открили нито едно доказателство срещу хората, които оставихме в стаята на Кембъл.

— Е? — продължи да упорства Бенджамин. — Къде е слабото място?

— Ами може да се натъкнем на нещо — аз се усмихнах. — А може и да хванем Сакър!

— Да отидем малко по-далеч, Роджър — заяви Бенджамин. — Представи си, че този мистериозен съучастник смята, че Сакър повече го затруднява, отколкото му помага, и че трябва да бъде убит. Сакър обаче е много опасен човек. Е, как би постъпил ти в тази ситуация?

— Вероятно щях да му определя среща, но не в града, а на някое закътано място около Тауър; може би някъде из дивата пустош малко по-нагоре покрай реката.

— Точно така, Роджър, и тази среща ще се състои още тази вечер — Бенджамин тихичко изруга. — Не трябваше да разкривам онзи таен вход пред всички — той си взе плаща. — Хайде, да вървим!

Щом двамата с господаря ми излязохме от кулата Уейкфийлд, той реши, че ще е най-добре първо да се видим с Рагуза. И така, ние се запътихме към лечебницата, където намерихме старицата просната върху постелка от грубо зебло. Първата ми мисъл беше, че е умряла, но после Бенджамин приклекна до нея и сбърчвайки нос от миризмата на ейл, леко я плесна по лицето. Рагуза просто примлясна с устни, стенейки тихичко в съня си. Аз опипах ръцете й и установих, че са ледено студени, а пръстите й — вкочанени и извити като ноктите на граблива птица.

— Така си и мислех — промърмори Бенджамин. — Рагуза не би могла да премери пулса на никого — той се изправи, клатейки глава. — Все още смятам, че е Спърдж — отбеляза господарят ми разсеяно. — Той е знаел за онзи таен вход и го е използвал, за да вмъкне в крепостта някакъв труп и да измами старата жена.

И така, ние оставихме Рагуза да се валя пияна в постелята си и се спуснахме до кея, откъдето наехме лодка, която да ни откара малко по-нагоре по реката. Какво да ви кажа, много пъти съм ходил за зелен хайвер и този път не беше по-различно. Но всичко по реда си. Та двамата лодкари, които наехме, бяха изключително неотзивчиви и шумно запротестираха, когато узнаха мястото, на което искахме да отидем. Не че нямаха основание — северният бряг на Темза, западно от Тауър, е пуст и усамотен, растителността, която го огражда, е гъста и висока, а единственият звук, който се чува наоколо, са крясъците на многото птици, които гнездят и се хранят там. Като видя накъде отиват работите, Бенджамин даде на лодкарите още една монета, а после им нареди да престанат да мърморят и да гребат близо до брега. Те се подчиниха и залегнаха над веслата си. Не след дълго шумът и миризмите на града останаха далеч зад нас и наоколо настана пълна тишина. Накрая стигнахме до някакъв паянтов пристан и Бенджамин накара лодкарите да ни оставят на него. После двамата слязохме на сушата, изкатерихме се по брега и се взряхме през гъсталаците. На все по-слабата светлина се различаваха единствено няколко стопанства, а тук-там и някоя горичка.