Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Казах ви самата истина — заяви Кембъл. — А сега ще е най-добре всички да дойдете с мен.

И така, ние последвахме управителя обратно в покоите му. Там Бенджамин се отпусна в един стол край грамадната овална маса, а Кембъл се разрови из разни ковчежета и сандъци. Не след дълго — все така развълнувани от разкритието, което беше направил господарят ми — в стаята влязоха Веч, Спърдж, Малоу и останалите палачи.

— Никога нямаше да се досетя — прошепна ми Веч. — Алардайс беше приятен човек, но предпочиташе да стои сам.

— Почти не говореше с нас — заяви Малоу. — Мастър Даунби, сигурен ли си? Филип Алардайс и Робърт Сакър са били един и същи човек?

Бенджамин кимна, без да откъсва очи от Кембъл.

Най-накрая управителят нададе победоносен вик и се върна на масата заедно с някакъв малък свитък. После хвърли документа на господаря ми и го подкани да го прочете. И така, Бенджамин разви парчето пергамент, при което пред очите ни се появиха подписът и печатът на великия кардинал.

От Томас Уолси, кардинал, архиепископ и лорд-канцлер, до верния му служител сър Едуард Кембъл, управител на Тауър…

По-нататък в писмото скъпият чичо на господаря ми препоръчваше Филип Алардайс, началник на склада в замъка Дувър, да постъпи на същата служба в Тауър. Писмото беше подпечатано преди осем месеца от личния секретар на Уолси.

— Истинско е — заяви Бенджамин.

— Но ако този Сакър може да изфабрикува писмо от Едуард V, защо да не може да го направи и от името на кардинала? — извика Веч.

Господарят ми поклати глава и потупа писмото.

— Познавам подписа на чичо си — той погледна към Кембъл, който тъкмо се настаняваше начело на масата. — Значи този Алардайс пристигна преди осем месеца, така ли?

— Да, точно след Богоявление. Аз обаче не можах да го посрещна, тъй като за коледните празници бях отишъл в провинцията.

— На кого тогава е било представено това писмо? — попита Бенджамин.

— На мен, сър — отвърна Веч. — Аз съм заместник-управителят. Така или иначе, не видях нищо нередно в писмото — гладкото му лице придоби тревожно изражение. — Откъде можех да знам? — той извиси глас. — Онзи човек дойде в Тауър и ми представи писмо от негово превъзходителство кардинала и още куп документи. Спомням си всичко много добре. И така, аз приех писмото и му осигурих квартира — Веч вдигна рамене. — Във всяко отношение Алардайс си беше Алардайс — тих, трудолюбив и умел служител.

— Добра работа вършеше — намеси се Спърдж. — Поддържаше безупречен ред в склада.

— Така ли беше, сър Едуард? — попита Бенджамин.

Кембъл кимна.

— Честно казано, не съм си имал много вземане-даване с него, така че не мога да добавя кой знае какво към казаното. Мъжът, който се представяше за Алардайс, беше спретнат, послушен и предан.

— Някой от вас не си ли е говорил с него? — настоя господарят ми. — Например на трапезата на някой празник? Той ядеше и пиеше, нали?

— Да, но винаги беше много сдържан — заяви Малоу.

— А на празненството по случай рождения ден на краля? — намесих се аз.

— Мастър Шалот — прекъсна ме главният палач, доволен, че е получил възможност да ме поправи, — не забравяй, че онова празненство беше предназначено само за нашата гилдия.

— Хич не ме е грижа! — изсумтях аз. — Алардайс дойде ли на него, или не?

— Да, дойде — подсмихна се Снейкрут, — но се напи бързо, а после изчезна.

Аз забелязах, че Бенджамин изглежда объркан и шепнешком му предложих да се оттеглим. Господарят ми се съгласи и вземайки писмото, което Кембъл му беше дал, промърмори, че никой не бива да напуска Тауър без негово разрешение. После двамата излязохме от стаята и се върнахме в покоите си.

Щом се прибрахме, Бенджамин затръшна вратата след себе си, седна на масата и скри лицето си в ръце, оставайки напълно глух за многото ми въпроси. Най-накрая той въздъхна и се облегна в стола си.

— Как мислиш, Роджър? Възможно ли е това да е поредният номер на скъпия ми чичо?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е напълно възможно той да стои зад този опит за сплашване на краля — господарят ми поклати глава. — Не, не, твърде долно е да си го мисля — той си пое дълбоко дъх. — Роджър, двамата с теб изградихме хипотеза, според която Робърт Сакър е приел самоличността на Филип Алардайс, а после е инсценирал смъртта си, за да може да безчинства из града, без никой да го подозира — за миг Бенджамин замълча, потърквайки брадичка. — Ами ако тази хипотеза не е вярна? Представи си, че Алардайс е бил този, за когото се е представял, умрял е от потна треска и душата му е отлетяла при Създателя — той мрачно се взря в мен. — Не разбираш ли, Роджър? Мислех, че назначаването на Алардайс е работа на някой от обитателите на Тауър, но ако всичко се дължи на скъпия ми чичо…