Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— А след като умря, ти ли го уви в савана?

— Да, аз. Увих го и го оставих. После стражите дойдоха да приберат тялото му.

Рагуза обърса слюнката, която се беше стекла от устата й, и се шмугна обратно в тълпата, мърморейки си под нос и клатейки глава. Бенджамин раздаде още малко монети и нареди трупът на Сакър да бъде отнесен в помещението, където държаха покойниците, преди да ги погребат. После двамата се прибрахме в стаята си в кулата Уейкфийлд, където господарят ми остана загледан през прозореца за доста дълго време. Ако му зададях въпрос, той само поклащаше глава и се връщаше към мислите си. Трябва да сме прекарали така поне час. Междувременно аз легнах на леглото си и разсеяно се зачудих кой може да е злодеят и с какви доказателства разполагаме.

— Ти остани тук — проговори ми най-накрая Бенджамин, приближавайки се към мен и стисвайки ме за рамото. — Не излизай от стаята, Роджър. Тази нощ ще бъде много опасно да се разхождаш сам из Тауър.

— А ти къде отиваш? — повдигайки се на единия си лакът. — Да не би да се каниш да арестуваш Спърдж? Той трябва да е знаел за тайния вход и вероятно го е използвал, за да вмъкне в крепостта някакъв мъртвец, когото Рагуза да помисли за Алардайс. Освен това е бил наясно кога се очаква да пристигне истинският Алардайс и е наел Сакър на негово място.

Бенджамин притисна пръст към устните си.

— Каня се да заловя един убиец — промълви той и грабвайки плаща си, излезе от стаята, преди да успея да възразя или да го спра.

Най-чистосърдечно си признавам, че не умея да чакам, нито да се развличам сам. Онази вечер пък край мен нямаше момиче, което да люлея на коленете си, нито юнак, с когото да убиваме времето с пиене. И така, аз се заслушах в постепенно заглъхващите звуци от гарнизона — затръшваха се врати, стражите по крепостните стените се провикваха, а от време на време подхващаха и по някоя песен. После се зачудих къде ли е отишъл Бенджамин и започнах да се тревожа. Накрая реших, че съм гладен и имам нужда от още вино, така че се запътих към кухнята. Там успях да си намеря малко хляб, сирене и ябълки, както и една кана с кисело вино. Съненият готвач не възрази, така че аз взех храната и пиенето и бавно се запътих обратно към стаята си. Нощното небе приличаше на огромно черно платно, осеяно с малки светли точици. Като изключим излайването на някое и друго куче и далечните подвиквания на стражите, в Тауър цареше пълна тишина. Аз обаче знаех, че ме наблюдават — усетих как космите по тила ми настръхват и си спомних всички ужасни неща, които се бяха случвали тук. Дали духовете бяха тръгнали да се разхождат наоколо? Включително духовете на двамата млади принцове? Когато най-накрая стигнах до кулата Уейкфийлд, аз затръшнах вратата след себе си и се закатерих по тъмното вито стълбище. Вратата на стаята ми беше затворена, така че я отворих и влязох. Вътре нямаше никого; никой не се спотайваше зад завесата, нито пък под леглото. Въпреки това безпокойството ми нарасна. Просто надушвах, че нещо не е наред. Възможно ли беше някой да ме е видял, че излизам, а после да се е качил тук, за да ми заложи някакъв капан? Да, но какъв? Огледах каната за вода и видях, че все още е празна. После внимателно опипах леглото, за да проверя дали сред завивките не е скрита някоя кама, но освен едно нагризано от плъх парче хляб не открих нищо друго.

Тъй като се намирах в кула, стаята беше кръгла и на всеки няколко крачки беше разположен по един тесен прозорец. И така, аз тръгнах да ги обикалям, взирайки се през всеки един от тях, при което безпокойството ми постепенно прерасна в истински ужас.

— Някой се е качвал тук — рекох си.

На излизане бях оставил вратата полуотворена, но когато се върнах, я заварих плътно затворена. В този момент някакъв гарван отвън изведнъж се стрелна покрай прозореца, пляскайки с черните си криле като ангел на смъртта. Аз подскочих от уплаха и едва не изтървах виното и храната, които си бях донесъл. Но какво не беше наред? В стаята не бях намерил нито следи от отрова, нито скрита кама, нито пък спотайващ се убиец! После отново погледнах към леглото, но не можах да преценя дали е било пипано, или не. Приближих се до леглото на Бенджамин и огледах и него. Като изключим мястото, което аз бях разбутал, търсейки скрит нож, покривката му беше идеално опъната. След това се вгледах във възглавниците и бавно запристъпвах назад. Всъщност господарят ми не беше ли седял върху леглото си? И не бяха ли възглавниците опрени на стената, както ги беше оставил, след като се беше облягал на тях? А нямаше ли и още нещо захвърлено отгоре? Аз припряно се огледах наоколо и в следващия момент забелязах някаква възглавница с ресни да се търкаля в едно ъгълче на пода. Там ли си беше стояла и преди да изляза от стаята? Не можах да си спомня, но за всеки случай извадих сабята си — дълго и заплашително острие с мрежест предпазител за ръката — и се върнах при леглото на Бенджамин. Внимателно служейки си с върха на оръжието, аз отметнах покривката, след което издърпах едната възглавница, а после и другата.