Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

(Виждам, че капеланът ми се киска. О, да, седейки на припек в средата на моя лабиринт, на малкия проклетник му е много смешно. Аз обаче съм го виждал да трепери от страх край блатата, докато нощта се прокрадва откъм гъстата гора. И преди да ме е попитал, да, виждал съм духове. Бях в Хамптън Корт, когато Катрин Хауард, петата съпруга на Големия звяр, тичаше по онзи дълъг коридор към кралския параклис, пищейки и умолявайки злия си, сифилитичен съпруг да я спаси от секирата на палача. На годишнината от смъртта й пък седях в нишата на един прозорец наблизо и отново чух зловещия й писък и потрепването на високите й токове, което изведнъж спря пред вратата на параклиса. О, да виждал съм духове! Дори повече, отколкото ми се иска да си спомням. Между другото, тъкмо моите истории дадоха на Уил Шекспир идеята за явяването на духа на Цезар пред Брут в навечерието на битката при Филипи 33 33 Епизодът е от трагедията „Юлий Цезар“. — Б.пр. .)

Та през онзи ден в ловната хижа аз усетих как духовете се скупчват около мен и тъкмо понечих да изоставя господаря си, когато внезапно чух триумфалния му вик. Открих го в една малка стаичка, клекнал до някакво полуразрушено огнище.

— Виж, Роджър!

Той вдигна някакви две гърнета, а после ги остави на пода и ми посочи огнището, пълно с овъглени дрипи и сива пепел.

— Виждам парцали, господарю — заявих аз. — Явно някой е горил дрехи.

— А какво ще кажеш за това?

Бенджамин пъхна едно от пукнатите гърнета в ръцете ми. Вътрешността на съда беше изцапана с черно, а на дъното му все още имаше малко течност. И така, аз натопих пръста си в нея, а после го подуших.

— Прилича ми на боя — заявих аз, разтривайки чернилката между пръстите си, след което отново я подуших. — Да, макар и почти лишена от мирис, това е боя.

— Виж ми косата, Роджър!

— Господарю, добре ли си?

Бенджамин ми се ухили и ми посочи към темето си. Косата му, която поначало беше преждевременно посивяла, сега беше станала черна като нощта.

— Да, чернилката в съда действително е боя, Роджър — обясни ми той. — Робърт Сакър е идвал тук. Предполагам, че в Мейдстън е убил някого, когото е представил за себе си, а после е дошъл тук. Може би е искал да си прибере остатъка от плячката, който мастър Пелтър и хората му не са успели да намерят. Освен това обаче разбойникът си е сменил дрехите и си е боядисал косата черна.

— Разбира се! — прошепнах. — А за да скрие белега на брадичката си, хитрото копеле сигурно си е пуснало брада и мустаци! — аз седнах на пода, облегнах гръб на стената и се опитах да си спомня всички, които бях видял в Тауър. — Алардайс! — възкликнах накрая. — Началникът на склада Филип Алардайс! Не си ли спомняш, господарю? Висок, с дълга и къдрава черна коса и буйни мустаци и брада — това беше описанието, което ни дадоха.

— Но той е мъртъв! — напомни ми Бенджамин. — Има свидетели, които са го видели болен. След като е умрял, старицата от лечебницата лично се е уверила, че сърцето му вече не бие, а после смъртта му е била потвърдена и от съдебния пристав, който го е прегледал в каруцата.

Аз си спомних как по-рано същия ден Рагуза ме беше стиснала със скованите си, изпъстрени с вени ръце.

— Рагуза е просто една побъркана вещица — рекох аз бавно. — Обзалагам се, че ако й се наложи да провери моя или твоя пулс, ще обяви и нас за мъртви. Като човек, преболедувал потната треска, мога да твърдя, че никак не е трудно да се престориш на заразен. Потене, треперене, повръщане — не е кой знае какво. Все пак за Алардайс не се е грижил лекар, а една некадърна старица, която просто не иска да си изгуби работата.

— Ами съдебният пристав?

— Възможно е от лечебницата да не е било изнесено тялото на Алардайс. В крайна сметка войниците сигурно са щели да усетят, ако човекът, когото влачили до Лъвската порта, е бил жив.

— Значи твърдиш, че Сакър е постъпил на служба в Тауър, представяйки се за Алардайс, а после се е престорил на болен от потна треска и накрая е инсценирал смъртта си? — Бенджамин кимна.

— Звучи ми логично. В крайна сметка малко хора биха се приближили до някой заразен, а пък след това кой би се заинтересувал от един увит в саван труп? На разбойника обаче му е трябвало тяло, което да представи за своето, и това ме кара да се питам кой би могъл да внесе мъртвец в Тауър.

— Можем да попитаме палачите — предложих аз. — Все пак те отговарят за труповете на жертвите си.

Господарят ми се съгласи.

— Значи — продължих аз, взирайки се в съда с черна боя, — Сакър е дошъл в Тауър и се е представил за Алардайс. Предполагам, че истинският Алардайс е загинал от ръката на нашия злодей в Мейдстън. По-късно, преди потната треска наистина да се развилнее из града, Сакър се е измъкнал от крепостта и следователно е бил свободен да остави второто писмо, както и онези прокламации. Освен това е можел да посипе онзи барут в двора на „Сейнт Поп“ и да отмъкне златото, заради чиято загуба кралят е толкова бесен. Нашият злодей се разхожда необезпокояван из Лондон, а когато му скимне, приема някоя нова самоличност и се прокрадва в Тауър, за да убие поредния палач.