Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Къде отивате? — попита ни водачът на групата, заставайки пред конете ни.

Пелтър се наведе към него и му обясни.

— Сакър! — възкликна лесничеят. — Робърт Сакър! Да не си полудял, човече?

— Какво искаш да кажеш? — озъби му се помощник-шерифът.

— Искам да кажа — отвърна онзи, — че Робърт Сакър беше убит край Мейдстън преди цели осем месеца!

Въпреки настоятелните въпроси на Пелтър лесничеят не отстъпи от твърденията си.

— Това е добре известен факт — обясни той. — Сакър стана бракониер, така че често ни се случваше да го преследваме. Той обаче все ни се изплъзваше. Тъй или иначе, един ден някакъв пътуващ търговец, който идваше от Дувър, спря в една странноприемница по пътя и ни съобщи, че Сакър е бил убит при кръчмарска свада — той вдигна рамене. — Е, това е всичко, което знам.

Пелтър му благодари и ние продължихме напред, навлизайки все по-навътре в тъмната гора, през чиято зеленина едва проникваше по някой и друг слънчев лъч. Докато групичката ни яздеше мълчаливо, заслушана в цвърченето на птичките, аз не откъсвах очи от изящната шия на Миранда. Толкова беше близо! Така нежна! Но въпреки огромното си желание да се пресегна и да я докосна, не можех да го сторя. Вместо това двамата с помощник-шерифа се заехме да обсъдим сведенията, която ни беше дал лесничеят. От време на време улавях погледа на Миранда и съзирах в него възхищението й от Бенджамин, който й разкриваше тайните на алхимията или пък я разсмиваше с истории от училището в имението ни.

Накрая се озовахме на една малко по-голяма горска поляна, в чийто център се издигаха руините от някаква стара ловна хижа, и Пелтър ни обясни, че сградата датирала още от времето на Хенри VI. Оградата отдавна беше изчезнала; изчезнали бяха и помощните пристройки. Самата хижа все още си беше на мястото, но покривът беше целият на дупки, а прозорците представляваха просто пролуки в стената. И така, ние спънахме конете си и влязохме вътре. Стълбите все още можеха да се ползват, но през дупките в покрива беше текла вода и подът беше покрит с жабунясали локви.

— Ето, това е скривалището на бандата Сакър — заяви помощник-шерифът. — Сега вече познавам пътеката, по която се стига дотук, но по принцип човек лесно може да се загуби в гората. Сакър са се събирали тук, за да подготвят засадите си и за да се измъкват от евентуалните си преследвачи. Робърт пък е оставал в кръчмата, за да прикрива останалата част от семейството — той ни преведе през помещението и ни посочи към едно ъгълче, където дъските бяха изтръгнати от пода. — Тук намерихме по-голямата част от плячката им — той се усмихна. — Един Господ знае какво е станало с нея; най-вероятно кралските пълномощници са я взели.

(Ама разбира се, помислих си аз. Освен това, познавайки Големия звяр, бях сигурен, че нито един от намерените предмети не се е върнал обратно при законния си собственик.)

Отначало не разбирах защо Бенджамин беше настоял да дойдем тук. Вярно, че по пода имаше следи от палене на огън, гниещи остатъци от храна и изобщо свидетелства за човешко присъствие, но те можеше да са оставени и от лесничеите. Въпреки това господарят ми се зае да претърси къщата, завирайки се буквално във всяко ъгълче. Най-накрая все пак успях да привлека вниманието му с настоятелните си въпроси.

— Много добре знам, че сега хижата се обитава само от бухали и прилепи, Роджър — той се огледа наоколо и потръпна, — но някога това е било леговището на бандата Сакър. Хората не се променят. Старите навици умират трудно. Дори само за да потърси скритата от семейството му плячка, Робърт Сакър трябва да е идвал тук.

Аз хвърлих един поглед към Пелтър и Миранда, които се бяха разположили на ронещия се праг и спокойно си хапваха от храната, която бяха донесли със себе си.

— Но каква е ползата от всичко това, господарю? Нали чу лесничея? Сакър е мъртъв, а пък аз съм гладен!

Бенджамин ме дръпна за ръкава.

— Не мисля, че Робърт Сакър е мъртъв, Роджър — отвърна той, а после внимателно започна да се катери по разнебитеното дървено стълбище.

Аз простенах и неохотно го последвах. Подът на втория етаж беше осеян с дупки и хлътнали дъски, но въпреки това господарят ми влезе във всички стаи, които се намираха там. Аз все още не си давах сметка какво търси. Докато се лутахме наоколо, сенките постепенно се удължиха, а старата ловна хижа започна да проскърцва и да стене. Накрая усетих как ме побиват тръпки. Все пак къщата беше доста стара и не се знаеше какви ужасни неща бяха вършили хората от семейство Сакър в нея. А не беше ли възможно духовете им да се взират в нас от някое ъгълче или пък да ни следват от стая в стая?