Николай Пенчев - Убий императора

– И това, което и ние искаме! Не го забравяй! – Борис беше изтрил усмивката от лицето си и гледаше строго, като истински господар, но когато заговори, гласът му беше мек и пропит с тъга. – Съжалявам, че Дукум беше убит! Наистина! Това не трябваше да става. Но какво можех да направя? Залогът беше прекалено висок. Колкото и да страдах за смъртта на кавхана, не можех да оставя делото му недовършено! Трябваше да те пратя в Константинопол, както искаше Василий, и да се надявам всичко да се развие по най-добрия начин. И ти оправда доверието ми. Нямаше как да ти кажа цялата истина. Сигурен бях, че ако я знаеш, няма да се съгласиш да тръгнеш.

Климент въздъхна. Борис беше прав.

– Готов бяхте да жертвате и мен като Дукум! – сухо каза той. – На няколко пъти щяха да ме убият! И мен, и помощниците ми.

Князът само разпери ръце и се завъртя с лице към огъня.

– Такива са рисковете на вярната служба – притече се на помощ владетелят Еспор. – Винаги да си готов да умреш за господаря си! А и в крайна сметка, всички вие сте живи, нали? И получихте почести и награди, за каквито не сте и мечтали.

Климент нямаше какво да отговори на това. Комитът беше прав. Вярната служба изискваше подобни жертви.

– Наистина съжалявам, че се наложи да действам по този начин – Борис остави чашата си на масата и сложи ръка върху рамото на писаря. – Но това, което постигнахме, си заслужава всичките жертви, които направихме. Обещавам ти, че от днес нататък между нас няма да има повече тайни. Съгласен ли си? – князът не откъсваше очите си, пълни с настойчива молба, от тези на писаря. – Нека гледаме на смъртта на Дукум като на саможертва, дала ни възможност да осъществим най-смелите си планове! – Борис замълча и тежко въздъхна: – Най-тъжното в случая е, че Василий не е имал от какво да се страхува. Каквото и да е разбрал за заговора му Дукум, на каквото и да се е противил, той нямаше да го предаде. Но византиецът се е уплашил и е решил да елиминира всяка възможна опасност. Не предполагах, че е възможно да действа по този начин. Макар че честно казано, трябваше да го предвидя. Когато залогът е тронът, всичко е позволено.

Климент кимна в знак на съгласие.

Василий бе успял да заблуди всички. Ако трябваше да бъде честен, не знаеше какво го ядосва толкова. Дали това, че Борис бе скрил от него истината, или че се бе оставил Василий да го оплете в мрежите си. Той харесваше едрия византиец, мечешките му нрави и енергията му. Искаше да бъдат приятели, а се беше оказало, че Василий дружи с него само заради собствените си планове. Чувстваше се предаден. И от господаря си, и от този, когото мислеше, че му е приятел.

Всъщност това вече нямаше значение. Не можеше да върне времето назад. Не можеше да разбере гледната точка на Борис и Василий, които бяха готови да жертват човешки животи, за да постигнат това, което искат, дори и ако то беше добруването на държавите им. Правилни или не, възгледите му коренно се различаваха от тези на княза и на хора като Василий и Еспор. Което означаваше само едно – време беше да се оттегли.

– Радвам се, че всичко все пак завърши благополучно, господарю – каза накрая писарят. – Но то ме накара да погледна на това, което върша, по нов начин. Вече не знам къде свършва доброто и къде започва злото. Не знам дали това, което аз мисля за добро, за друг не е зло. Не знам дали това, което правя, е правилно.

– Кой може да знае това? – попита го Борис. – Може би само боговете.

- Уморен съм – продължи писарят. – И не искам повече да бъда използван. Да върша неща, които не мога да преценя дали са добри или лоши. Искам да си почина. Да потърся отново душата си, която се загуби по пътя в разкриването на тези кървави убийства. Да намеря очите и ушите си, главата, краката и ръцете си, за да мога спокойно да гледам небето, слънцето, звездите, да слушам вятъра и да крача по земята със спокойно сърце. И най-важното – искам да се оженя! И да съм спокоен, че някоя нощ жена ми няма да остане вдовица, а децата ми – сираци, защото съм се оказал по-бавен или глупав от този, когото преследвам. Искам да живея в имението си до Филипополис, да отглеждам зърно и животни, а единствената кръв, която виждам, да е, когато коля някое от тях.

– Тръгваш ли си? Ще ме оставиш? – очите на княза бяха тъмни като нощни езера.

– Да! – твърдо отговори писарят.

– Но ти си княжески бурев, писар на Борис, член на Великия съвет! – Еспор гледаше Климент, без да разбира за какво говори. – Нима ще се откажеш от всички почести и власт, за да можеш спокойно да гледаш пшеница и ръж? Когато можеш да участваш в истинската власт. И тук, и в Константинопол... Ти чуваш ли се какво говориш, Клименте!?