Николай Пенчев - Убий императора

– Хайде стига си се самосъжалявал, българино....Василий се усмихна ведро и го потупа но гърба, точно както първия път, когато се бяха срещнали на Хиподрума. – Свърши добра работа. Но това ли е всичко, с което можеш да докажеш вината ми?

Климент преглътна огорчението си, затвори очи, пускайки яда от собствените си грешки да отшуми, и продължи:

– Не. Колкото и точни да са изчисленията ти, допусна и други грешки. Следите от ботуши, намерени до трупа на Ингерн са от големи стъпала. Колкото и да е глупаво от моя страна, не съобразих, че Варда не е с толкова големи крака. Но ти си! След като си видял, че кесарят е единствен с ботуши по време на игрите и след като уж между другото ме накара да забележа това, си се прибрал в суматохата след земетресението и си се преобул. После си причакал Ингерн и си го убил. И нарочно си оставил следата, за да ме насочиш към Варда. Още тогава се чудех как е възможно убиецът да е бил толкова непредпазлив, че да стъпи в разкопаната почва. Направил си го нарочно. Как си убил Лъв, вече ти казах. И пак нагласи нещата така, че Варда да изглежда най-вероятният извършител. Това е било последната част от плана ти! Ако сам беше обвинил вуйчото на Михаил, щеше да изглежда съмнително. Но така? Чужденец, който няма нищо общо с интригите в двора. Звучало е много по-убедително. В същото време си мътел главите на кесаря Варда и магистър Коридон със съобщенията, които си им пращал от името на Изчислителя. След което отново с лекота обърна това в своя полза. Наистина хитро – пишеш на кесаря от името на Изчислителя, след което намираш собствените си писма и ги ползваш като доказателство срещу този, който искаш да унищожиш! Затова и го уби! Не даде време на Михаил да се замисли наистина над въпроса, виновен ли е вуйчо му.

Най-просто изглеждаше кесарят да е мъртъв и ти не се поколеба да го промушиш направо в тройната зала.

– Той нападна Михаил! – възрази вяло Василий, но Климент вдигна рамена.

– По-скоро изглеждаше, че напада теб, застанал в подножието на трона. Но вече няма как да разберем, нали? След като Коридон беше обезглавен, вече нямаше никой, който да застане на пътя ти. Всъщност не Варда, а ти си заговорничил с войските на магистъра. Видях те с очите си как говориш с висшите му офицери, но тогава не осъзнах какво всъщност правиш. Не знам какво си им обещал, но фактът, че тази вечер те, а не стражите на Михаил пазят двореца, е достатъчно красноречив.

– И защо според теб съм направил всичко това? – Василий не изглеждаше особено притеснен от обвиненията на Климент.

- За да се издигнеш. За да получиш повече власт! За да станеш император! За да свалиш Михаил от трона му!

– Е – византиецът стана и завъртя меча си. – Мисля, че го постигнах!

Без да сваля очи от него, Климент продължи.

– Мисля, че не е само това. Мисля, че си решил да тръгнеш срещу Михаил поради съвсем друга причина! Която няма нищо общо с властта.

– И коя е тя? – в очите на Василий за миг проблесна искрица интерес, той се върна на място си и подпря меча на стената.

– Евдокия – писарят замълча за миг. – Имам предвид дъщерята на убития Ингерн. Която доскоро ти беше жена. Ти още си влюбен в нея!

Василий не отговори, а си сипа още вино, което изпи на един дъх. Лицето му почервеня, очите му се превърнаха в малки точки.

– Винаги си бил влюбен в нея. Мнозина ми го казаха. Ти обръщаше всичко на смях, но дори аз можах да видя в очите ти болката, когато императора прегръщаше или целуваше жена ти. Седеше надалеч от тях в Хиподрума, не отиде на сватбата им. Не си можел да понасяш, че собствената ти съпруга е любовница на Михаил! Не си можел да понасяш, че Евдокия дели леглото си с това на императора. Не си можел да понасяш той да я целува, да я прегръща, да я докосва, да я...

– Млъкни! – думите падаха от устата на Василий като тежки камъни. – Никога повече не ми говори за това! Никога! Чуваш ли?

– Значи не отричаш? Всичко е истина, нали?

Византиецът сви рамена.

– Вече е все едно! Така или иначе утре всичко ще излезе на яве. Утре всичко ще е ясно. Няма да има повече лъжи, няма да има повече криене, всичко ще се разбере – повтори Василий.

– Ще убиеш Михаил! И мен ще убиеш! – тихо каза писарят и усети как мускулите му се напрягат. Щеше ли да има време да извика Корсис и Невестулката на помощ?

– Защо да те убивам? - учуден попита Василий и отпи от чашата си. – Ние с теб сме съюзници, Клименте. Учудвам се, че не си го осъзнал досега!

– Аз пък мислех, че сме приятели – тихо му отговори писарят и също надигна чашата си. Виното, сладко и гъсто като кръв, потече по гърлото и сгря корема му. – Но не мога да съм предател, лъжец, крадец и убиец!