Николай Пенчев - Убий императора

– Ех, Клименте, Клименте! – въздъхна Василий. - Какъв крадец и убиец съм аз!? Аз съм просто човек, който иска държавата му да върви напред, вместо да тъпче на едно място. Видя какъв е Михаил. Няма да крия, той ми е приятел, но след няколко години подобно управление и великата Византийска империя ще бъда на ръба на оцеляването! Знам го аз, знаеше го и Варда. Притиснати сме от всички страни. И вместо да вземе мерки, императорът пиянства. Интересува го не това, което става по границите ни, а това, което става в леглото му и на Хиподрума. Казах ти и преди – живял съм в страната ти. Бях съвсем малък, когато Крум превзе Сердика и плени жителите ѝ. Тогава видях как трябва да действа истинският владетел – бързо и безпощадно, когато това се налага. Да приема закони и да ги спазва, както ги спазваше Крум. И най-вече да дава личен пример. В началото мислех, че ще успея да променя Михаил, да го накарам да прогледне за това, което наистина се случва, но той не ми обърна внимание. Мислиш ли, че Варда също не виждаше това? Че не се готвеше да свали собствения си племенник? Въпросът беше кой ще го направи пръв – той или аз – Василий вдигна рамена. – Е, аз се справих, той – не. Вината си е негова. Но да ме наричаш крадец и убиец...

– Значи, да убиваш в името на държавата, не се брои, така ли? Кажи го на вдовицата на Евматий, на сина на Лъв, на дъщерята на Ингерн!

– Не се прави, че не разбираш! – византиецът удари с юмрук по масата. – Това бяха жертви, които трябваше да бъдат принесени за спасяването на империята! Нима някой ще си спомня за тях, когато сразя арабите или обърна в бяг персите? Не се съмнявай, аз ще го направя! И ти ме питаш дали смъртта на няколко пияници си е струвала това? Разбира се!

– Не мисля така – завъртя глава писарят. – Убийството си е убийство. Независимо за какво и в името на какво е направено. Но ти се опитваш да ме заблудиш. Изби приятелите на Михаил, за да няма кой да те спре по пътя към короната. Тук спасяването на империята няма нищо общо!

– Те трябваше да умрат! – твърдо каза Василий. – Казваш, че съм ги убил, за да не ми попречат да взема властта. Не отричам, така е. Но те бяха жертвите, които трябваше да бъдат направени, за да мога да сменя Михаил. И да сложа Византия там, където ѝ е мястото!

– Колко удобно, нали? – присмя му се писарят и също допълни чашата си. – да убиваш в собствена изгода, прикривайки се зад името на държавата! Това прави престъпленията ти още по-ужасяващи. Ами пожарът? Ами наводнението? Убийството на Дукум и просяка? Ами Стилихон и невинните, които загинаха при предизвиканите от теб "бедствия"? И те ли трябваше да бъдат пожертвани заради благото на империята?

Василий безразлично вдигна рамена.

– Не очаквам от теб да разбереш. Ти си българин, не византиец! Не си наследник на великия Рим. Не си потомък на Цезар. Август, Константин и Юстиниан. Как можеш да разбереш нещо толкова значимо? Колко години минаха откак се покръстихте? Една? Две? Три? Нима това може да се сравни с вековете, през които нашата империя е владяла света? Не, Клименте! Не мога да оставя всичко това да бъде загубено само защото сме имали нещастието начело на държавата да застане слаб човек.

– Ами Евдокия?

– Няма да крия, влюбен съм в нея. Не очаквах това да се случи, когато Михаил ми я предложи за жена, но ето, случи се! И тя ще бъде моята награда за изпитанията, през които минах и през които ми предстои да мина! Награда, която заслужавам!

– Това не променя факта, че си убиец! Ръцете ти са в кръв! И аз няма да оставя да ти се размине!

– И какво смяташ да направиш? – присмя му се Василий. – Не забравяй – гласът на византиеца прогърмя отново, – аз вече съм император! Не съм нито борец от арената, нито царски "коняр", както ме наричаха. Аз съм император! На кого ще се оплачеш? Нима има някой с по-висок пост, който да те изслуша? – Василий се изсмя. – Или мислиш да ме заловиш с помощта на двамата си верни помощници – Корсис и Невестулката, които, сигурен съм, дебнат отвън? Не се заблуждавай. Не оставяй тишината да ти изиграе лоша шега. Поне ти вече би трябвало да знаеш, че нещата при мен не са такива, каквито изглеждат. Наоколо е пълно с войници. Войници, които са се притаили в сенките, готови да изпълнят всяка моя дума и знак – византиецът се наведе напред и прошепна, – дори в този момент те ни наблюдават, Клименте! Трябва само да махна с ръка и ще си мъртъв! И ти, и помощниците ти. Нима си мислиш, че точно сега, когато съм толкова близо до целта, ще оставя нещата на случайността? Аз те харесвам, наистина. И искам да си останем приятели, каквито струва ми се бяхме. Може и да те използвах, може и да те манипулирах, но ако се замислиш, ще установиш, че и двамата имаме изгода от създалата се ситуация. Ти ще получиш почести, злато и титлата, която Михаил вече ти даде. Ще получиш договора, който Борис толкова иска. Това устройва и двама ни. Казах ти – живял съм в България и не мисля, че тя ни заплашва. Ще подпиша трийсетгодишен договор с Борис и ще го спазвам. Защото така ми изнася. Ще ви дам и самостоятелна църква, какво толкова, щом това ще пази гърба ми. И което е най-важно – византиецът замълча, за да подчертае думите си, – ще получиш Ирина! Ще можеш да я вземеш и да я заведеш където поискаш! Нима това не е достатъчна награда?