Николай Пенчев - Сборник Старобългарски загадки - цялата поредица

Дали Фотий, този зловещ византийски интригант, прикриващ се зад титлите си на учен, а всъщност ръководещ шпионите на империята, не бе организирал нещата? На всичкото отгоре се носеха слухове, че самият Борис мисли да се покръсти.

Дукум потрепери при тази мисъл въпреки горещия ден.

Без значение дали одобряваше християните, или не, кавханът знаеше, че трябва да разследва тези убийства. Да ги разследва бързо и точно, да намери извършителите и да ги накаже. Дукум виждаше погледите, които останалите хвърляха към няколкото християни, включени напоследък от Борис в свитата. Тези пълни с омраза погледи скоро можеха да се насочат и към хана. Ако вече не са го направили.

Трябваше да се действа бързо! Да се спрат убийствата, да се накаже извършителят, да се усмирят боилите. Трябваше му верен човек, който да разследва смъртта на Закарий и какво се крие зад нея.

Кавханът остави празната чаша на масата пред себе си. Знаеше точно от кого има нужда.

Климент ядосано погледна пукащата свещ. Подскачащият пламък му пречеше да се съсредоточи. Вече се стъмваше и той бе предпочел да затвори прозорците, да чете и пише на светлината на свещта, която така или иначе щеше да запали след малко.

Въпреки че беше един от малцината писари в двореца, към него се отнасяха като към обикновен слуга. Парите му стигаха колкото да плати наема и да не умре от глад. Вече не помнеше откога не бе купувал нова дреха. Климент ядно погледна прокъсаните си ботуши, за които дори нямаше пари да зашие като хората. Да не говорим за долната риза и панталона. А после се чудеше защо не може да се хареса на никое момиче.

Когато имаше работа в двореца, писарят се хранеше в кухните, сякаш бе нечий прислужник. Перата, мастилата и пергаментът, получавани в началото на всеки месец от склада, бяха далеч от класата, на която бе свикнал в Константинопол. Да не говорим за долнопробната свещ, чиято лой бе пълна с вода.

Климент вдигна зачервените си очи от пергамента. Как му липсваше Константинопол с големите улици, златните кубета и забързания ритъм. Как му липсваше морето на Златния рог и Босфора с хладния бриз, шарените корабни платна и мирисът на риба и водорасли. Как му липсваха приятелите от Магнаурската школа, с които можеше да поговори, да поспори или да пийне вино и да закача момичетата в някоя кръчма.

Така и не успя да намери общ език с останалите писари в Плиска. Те го смятаха за надменен и надут. Отказваха да разберат, че не може от сутрин до вечер да говори единствено за задниците на прислужниците или да се напива всяка вечер до безсъзнание, обсъждайки поредните интриги, дочути по коридорите на двореца. По-близък бе единствено с главния библиотекар Наум, но той често беше зает и нямаше много време за Климент.

Писарят с отегчение препрочиташе няколко ръкописа. Беше си ги донесъл от Константинопол, но дори те със сигурност бяха по-интересни от безкрайните описи и незначителни договори, с които се занимаваше по цял ден. В главата на Климент се гонеха отчети за зърно, царевица, просо и сланина, бъчви с вино, претенции за земи и обвинения в кражби, клевета и магьосничество. Напоследък няколко пъти го бяха викали да превежда на самия хан идващите от Византия документи. Но това се случваше рядко и не носеше материални облаги, само засилваше презрението на останалите писари към него.

„Математика, логика, реторика, философия, геометрия... Защо се занимавах с всичко това? По-добре да бях учил занаят. Поне нямаше да се свирам по тесни стаички с долнокачествени свещи. От утре ще си намеря нови приятели!“, зарече се Климент и се взря отново в пергамента, който четеше - жалба от търговец на месо срещу съседа му, чието прасе влизало прекалено често в двора му.

По закон Климент би трябвало да оформи документа в библиотеката, където работеше с останалите писари, но всички си взимаха част от работата за вкъщи и той не правеше изключение.

Неочаквано вратата на стаята се отвори. На прага застана намръщен войник, който махна с ръка:

- Ти си писарят Климент, нали? Тръгвай с мен! Кавханът Дукум те вика!

„Дори за простите войници не съм нищо повече от слуга!“, ядно си помисли писарят. Стана, прибра писмото и принадлежностите си в кожената кесия, закачена за пояса, и тръгна след пратеника.

Докато вървяха по притъмняващите улици на Плиска, писарят се чудеше за какво ли го вика кавханът. Най-вероятно беше нещо, свързано с преводите на византийските документи. Дукум често настояваше да ги чуе отново, понякога и по няколко пъти. Климент се учудваше на точните забележки на великия боил, който искаше да знае съдържанието на документите най-точно. В началото дори улови писаря, че не превежда всичко дословно.