Николай Пенчев: Сборник "Старобългарски загадки" - цялата поредица

В момента Дукум бе стигнал върха в своята кариера. Освен кавхан, бе и един от шестимата велики боили, председател на съвета на боилите, любимец на Борис и негов доверен човек. Имаше хора и шпиони навсякъде. Те му докладваха какво се случва не само в Плиска, но и в цялата държава, чак в Константинопол.

Неговата значимост бе призната дори от византийския император, който при сключването на последния договор му бе изпратил специална златна огърлица. Кавханът никога не я сложи, но тайно я гледаше понякога.

Дукум заобиколи работната маса и взе чашата с разредено вино. Напоследък медовината бе станала популярна в Плиска, но от нея го болеше глава. Така и не можа да хареса сладникавия й вкус. Не харесваше и кумиса, макар да минаваше за изискано питие. Дукум не успя да разбере какво толкова има в подквасеното мляко на кобила.

Кавханът отпи малка глътка и се замисли за вчерашното убийство. Преди него имаше още две, на които Дукум не беше обърнал внимание. Бе решил, че християнските свещеници са убити от разбойници. Първият от тях - Юда, бе намерен пронизан със стрела в гората. На втория - Манасий, някой бе прерязал гърлото близо до рова на външния град. Смъртта на Закарий, посечен с меч в подземната си черква, показваше, че великият боил е допуснал грешка. Някой избиваше свещениците и това напомняше отминалите времена. Времена, които Дукум се надяваше никога да не се върнат.

Всичко бе започнало с Крум. Ханът, от когото трепереше целият свят, който имаше обща граница с франкската империя на Карл Велики, а византийският император страхливо се криеше зад позлатените врати на Константинопол само като чуеше името му, бе направил нещо немислимо - допуснал бе славяните до управлението на страната.

Нямаше значение дали си българин или славянин, или от какъв род произхождаш. Важното бе какво можеш и не един и двама Петьровци и Славовци бяха водили конницата. Това караше българите да кривят очите си от безсилен гняв. Безсилен, поне отначало.

Но Крум умря. Великият хан загина внезапно, докато готвеше последния си - съкрушителен, поход срещу Константинопол. След неговата смърт на трона седна Омуртаг. Първата работа на този дебел и странно озлобен човек бе да сключи договор с Византия и отвън да насочи меча си навътре.

Ханът бе хитър. Не подгони направо славяните. Обяви се срещу всички християни, преследва ги до смърт. Като се има предвид, че последователите на Исус бяха преди всичко славяни, ясно бе какво последва.

Съветът на боилите бе прочистен. Последва го войската. За няколко месеца всички постове отново бяха заети от българи. Но това не усмири Омуртаг. Дукум често се питаше какво бе карало хана да преследва християните с такава злоба. Носеха се слухове как като малък бъдещият хан бил позорно набит от няколко славянски момчета, но Дукум не вярваше в тези истории. И все пак...

Крум бе страшен, Омуртаг бе зъл. Крум бе заловил охридския епископ Мануил, Омуртаг бе заповядал да му отсекат ръцете до раменете, след това - краката, и накрая - да го нарежат на парчета и да ги хвърлят за храна на кучетата. Макар само да бе чувал за тези безумства, Дукум потрепери при мисълта за тях.

След Мануил последваха и други: Прилепският епископ Петър бе бит с тояги до смърт под радостните възгласи на тълпата. Главата му бе отрязана и хвърлена да се търкаля на площада в града, та всеки, който иска, да може да я рита.

Епископът на Никея Леонид бе пронизан с меч в корема и оставен да се мъчи, докато издъхне. Други бяха пребивани с камъни, давени, душени и разчеквани.

Само за първите две години от управлението си Омуртаг издаде 377 смъртни присъди на християни. Това бяха все изтъкнати хора - военни, търговци, заможни занаятчии. Колко бяха останалите убийства, които ставаха по улиците под одобрителния поглед на хана, никой не можеше да каже.

Въпреки всичко Омуртаг не успя да постигне това, което си бе наумил. Колкото повече избиваше последователите на Исус, толкова повече се множаха те. По ирония на съдбата първородният му син Енравота стана върл християнин, обяви се за свещеник и започна да проповядва в двореца. Баща му го хвърли в тъмница, лиши го от трона, но не посмя да го убие. Това направи брат му Маламир, когото Дукум познаваше чудесно и при спомена за когото космите на врата му още настръхваха.

Омуртаг може да убиваше християни, може да бе зъл и да гонеше славяните, но 30 години страната живя в мир. Никой не помнеше подобно нещо от времето на Аспарух.