Николай Пенчев: Сборник "Старобългарски загадки" - цялата поредица

Мирът даде възможност на търговците да забогатеят, на занаятчиите - да станат изкусни майстори, на земеделците - да приберат отлични реколти. Самият Омуртаг даде личен пример, като осъществи многобройни строежи. Опожареният от Никифор дворец в Плиска бе построен наново и разширен, крепостните стени на редица градове бяха укрепени, застроиха се нови селища около Преслав, Мадара, по Дунав и Тича. Омуртаг остави след себе си реки от кръв, но и нови крепости, дворци и градове.

Маламир не искаше да строи. Искаше само да убива християни. Първата жертва стана собственият му брат. Главата на Енравота бе отсечена в тройната зала, а стените й - опръскани с кръв. За Маламир това бе малко. Преследваше християните с неугасваща страст, сякаш са много рядък вид дивеч. Ханът и верните му боили ги залавяха, затваряха и избиваха безмилостно. Решетките и подовете в затворите под Плиска и другите големи градове чернееха от християнска кръв. Нощните претърсвания и екзекуции станаха всекидневие и никой не се учудваше, ако намереше цялото семейство на съседите обесено пред портата с окачени кръстове на шиите.

Защо беше това настървение, Дукум така и не разбра. Той също вярваше в Тангра, но нямаше нищо против Христос, стига да не заговорничеше срещу хана.

Кавханът стана, прекоси бавно стаята, застана до прозореца и се загледа в синьото небе. Гоненията на християните бяха посели навсякъде страх, омраза и подозрителност. Страх, който можеше да се усети из улиците на Плиска дори в слънчев ден като този.

След три години безумства Маламир умря. Дукум още помнеше момента, когато научи за неговата смърт. Краката му се подкосиха, от очите му потекоха сълзи. Всички мислеха, че плаче от мъка, но той плачеше от радост.

Бащата на Борис - Пресиян, не стигна до крайности. Даде на християните свобода, но не направи нищо да ги защити. Новият владетел искаше да се прослави не по-малко от великия си предшественик Крум, когото бе превърнал в кумир. Даже изрови отнякъде зловещата чаша с черепа на Никифор, за да вдига наздравици с нея.

Пресиян започна безкрайни войни, които разшириха държавата на юг, но я направиха нестабилна. Именно в един от тези подходи, в Горна Македония, бе изгряла звездата на Дукум. По време на боя той на два пъти защити живота на хана, който реши, че Тангра му дава знак, и издигна спасителя си. Дукум отговори на доверието с безупречна служба. Пресиян беше във възторг от своя фаворит и неговия бърз напредък. След като заедно с хана минаха през Преспа, Охрид, Албанските планини и потопиха краката си в Адриатическо море, Пресиян целуна Дукум по челото и го обяви за кавхан.

България бе излязла на три морета.

А християните бяха забравени. Гоненията вече не бяха държавна политика, но веднъж започнати, трудно можеха да бъдат спрени. Поради мълчаливото безразличие на хана се появиха няколко тайни братства, чиято основна цел бе да преследват и убиват християни. Най-зловещото от тях -„Отмъстителите на Тангра“, се специализира в избиване на свещеници. Говореше се, че самият Пресиян е негов член.

„Но дойде Борис и всичко се промени“, помисли си Дукум.

Християнството бе официално признато. Преследванията бяха забранени и се наказваха. Братствата бяха обявени извън закона. Членството в тях се смяташе за измяна и се наказваше със смърт.

Всички мислеха, че е временно, докато новият владетел укрепи властта си. Трябваше му подкрепата на всички - и на старите български родове, които се кланяха на Тангра, и на славянските велможи, в чиито сърца Христос пускаше все по-дълбоки корени. Оказа се, че не е така. Времето минаваше, но вече нямаше убийства в нощта, нямаше викове и изтезания, клеветниците бяха изгонени завинаги.

„Това определено не хареса на много хора“, помисли Дукум и се усмихна при спомена за намусените физиономии на някои боили, превърнали гонитбата на християни в развлечение.

Младият владетел можеше да разчита на славяните. Те набираха все повече мощ и се превръщаха в основния двигател на държавата. Само слепец не би го видял. А Борис гледаше с широко отворени очи.

„Умен е ханът! - помисли си Дукум. - Използва дори боговете за политически цели“.

Но сега всичко започваше отначало. Някой пак убиваше християнски свещеници.

„Въпреки забраните!“, помисли с раздразнение боилът и отново попи с кърпа изпотеното си лице.

Какво беше това?

Действия на фанатик или на някого, който не искаше да признае ханската власт? Или зад убийствата се криеше недоволството на старите родове от зачитането на новата религия? По-страшно щеше да е, ако убийствата ставаха по нареждане от Константинопол. Дукум неведнъж се бе сблъсквал с ромейските хитрост и двуличие и не би се учудил и за миг, ако византийците стояха зад всичко това. Тези убийства ги устройваха чудесно - настройваха славяни срещу българи, правеха хана слаб.