Пол Дохърти - Нощна сянка

Докторът замълча и се върна да помирише украсената със сребро гарафа.

— Същата работа — каза той. — Предполагам, че виното е било отровено още в гарафата, а чак по-късно е било сипано в чашата. О, между другото чашата е направена от тис. Това дърво е прокълнато — Ормсби вдигна чашата. — Познавам и дърветата, защото баща ми беше лесничей в тези гори.

— Много добре — рече Корбет. — Дайте чашата на Ранулф, за да я пази.

Докторът се подчини и се присъедини към останалите край камината. Преди това подаде чашата на Ранулф и му прошепна да бъде внимателен. Ранулф я постави на пода.

— А сега ми кажете какво стана — прикани Корбет присъстващите.

Отец Томас стрелна с очи домина Маргарет, а после страхливо погледна към трупа, сякаш очакваше мъртвецът да се размърда.

— Лорд Скроуп ме отвращаваше, докато беше жив — промърмори свещеникът, — отвращава ме и мъртъв, сър Хю. Налага ли се да стоим тук, при трупа му?

— Мъртвите не могат да ни сторят зло, отче — отвърна му Корбет. — Налага се да разбера кой е убил този верен поданик на краля и най-вече — кой го е ограбил. Макар че тепърва ще трябва да го докажа, предполагам, че господарят на имението е държал тук „Сангуис Кристи“ и други скъпоценности. Прав ли съм, домина Маргарет?

Игуменката, която стоеше със затворени очи, кимна в знак на съгласие.

— Очевидно лорд Скроуп е дошъл тук снощи — продължи Корбет, посочвайки към Пениуорт. — Ти ли го докара?

— О, да — зарадва се Пениуорт на вниманието, с което го удостоиха. — След убийството на ловджийските кучета лорд Скроуп нареди сред дърветата винаги да има пазачи. После убиха Робърт де Скот на площада и аз поех командването на стражата. Задачата ми беше да прекарвам господаря до острова с лодката. Докарах го и снощи.

— По кое време?

— О, късно вечерта, сър, след като господарят се върна от града. Трябва да е било доста след вечернята.

— Как ти се стори лорд Скроуп?

Пениуорт затвори очи и се усмихна, показвайки изпочупените си зъби.

— Бих казал, че беше мрачен и вглъбен в себе си. Каза, че на сутринта ще ни посетят домина Маргарет и отец Томас. Когато стигнахме до пристана, господарят, както обикновено, не ми благодари, ами направо се запъти към стълбите.

— Ти последва ли го?

— Да, да, последвах го — отвърна Пениуорт. — Това влизаше в задълженията ми. Лорд Скроуп искаше да е сигурен, че е в безопасност. Той отключи вратата и влезе в убежището си. Както винаги, му помогнах да накладе огъня, а после се огледах, за да се уверя, че всичко е наред. Лорд Скроуп седна в онзи стол и започна да барабани с пръсти по страничните облегалки. Май нямаше търпение да ми види гърба. Запалих свещите. Лорд Скроуп ми изръмжа, че тази нощ аз и останалите стражи трябва да бъдем много внимателни. Липсваха му кучетата — Ромул и Рем. Беше нащрек. После си тръгнах. Сигурен съм, че докато слизах по стълбите, го чух да пуска резетата и да заключва вратата. Гребейки обратно през езерото, виждах между капаците на прозорците да се процежда светлина. След това се присъединих към останалите пазачи в дъбовата горичка на хълма — там, където преди стояха кучетата. Запалихме си огън. Освен това снощи имаше пълнолуние и беше светло.

— Обикаляхте ли по бреговете на езерото?

— Не, само наблюдавахме — рече Пениуорт и отвърна поглед, — но нищо не видяхме.

— И няма друг начин да се стигне до острова, освен с лодка, така ли? — настоя Корбет.

— Не, сър Хю.

— Домина Маргарет, вие познавате острова. Идвали сте тук като дете, нали?

— На мястото на пристаните преди имаше мост. Беше разнебитен и по-скоро опасен, отколкото полезен. Брат ми го разруши.

— Ами езерото? — попита Ранулф. — Колко е дълбоко?

— Доста, сър — отговори Пениуорт. — Бих казал, че на места е поне девет стъпки дълбоко. Като нищо може да ви погълне. Пълно е с водорасли и е много опасно. Дори сатаната не би могъл да го преплува посред нощ в този студ. А ако някой беше тръгнал да го прекосява с лодка, със сигурност щях да го видя. Особено пък сутринта, но и тогава не видях нищо нередно.

— Забеляза ли нещо странно? — попита Корбет. — Каквото и да е, Пениуорт.

Корбет отвори кесията си и извади оттам една монета. Пениуорт почти ахна от радост и протегна ръка.

— Сър, бих могъл да си измисля някаква история и да ви излъжа, но ако ме накарате да се закълна върху дарохранителницата в църквата на отец Томас, бих ви казал, че нищо не съм видял, нито пък чул. Другарите ми също. Вярно е, че се греехме на огъня, ядяхме сушено месо и пиехме ейл, но бяхме нащрек, сър. Абсолютно нищо не се случи.