Пол Дохърти - Нощна сянка

— И домина Маргарет просто е тръгнала, така ли?

— Разбира се! Защо да се страхува от добрия си познайник Сагитариус? В действителност обаче е трябвало да бъде възможно най-предпазлива. Придружили сте я до църквата. Под плаща си сте носели къс лък и две стрели, затъкнати в колана ви. Домина Маргарет изобщо не е подозирала какви са били истинските ви намерения. Смятала е, че я обожавате. Двамата сте пристигнали в църквата след края на сутрешната литургия, когато отец Томас и енориашите му вече са си били тръгнали. Ако изникнела някаква пречка, сте щели да промените плана си на момента. Трябвало е да накарате домина Маргарет да излезе от църквата. Можели сте да я пратите да се поразходи между сергиите на площада или пък да се възползвате от пътуването обратно към „Сейнт Фрайдсуайд“. За ваш късмет, църквата била празна, а главният вход — заключен. Действали сте бързо. Заредили сте лъка в прикритието на сенките и сте стреляли. След като домина Маргарет паднала мъртва, сте забили втората стрела в олтарната преграда и сте скрили лъка някъде из мрачната, подобна на пещера църква. После сте надули рога и сте се свили в олтара, преструвайки се на уплашен.

— Толкова бързо? — изсмя се Льо Санглие.

— Ранулф — повика го Корбет през рамо, — когато започна да броя, вземи лъка и две стрели от колчана и ги изстреляй възможно най-бързо.

Кралският пратеник проследи с поглед Ранулф, който стана и опъна лъка си.

— Едно, две, три, четири… — беше стигнал едва до пет, когато профуча и втората стрела. — Виждате ли колко бързо става? — Корбет се изправи крака. — И така, Сагитариус взе нова жертва от семейството на Скроуп, а вас вече нищо не ви е задържало в Мисълам. Бях нащрек. Нямах никаква законна причина да ви задържа и затова разиграх онзи театър снощи — кралският пратеник се взря в затворника. — Трябваше да ви хвана.

— Е, хванахте ме — вдигна вързаните си ръце мастър Бенедикт. — А сега ме отведете в Лондон и ме изправете пред Кралския съд. Ще се позова на привилегията, която ми осигурява свещеническото ми звание, и ще настоявам случаят ми да бъде прехвърлен на епископа, който ме посвети в духовен сан. Какво ще последва според вас, мастър Корбет? Той ще ме съди и накрая най-много да ме изпрати за няколко месеца в някой усамотен манастир на хляб и вода.

— А може и да не стане така — извади Ранулф меча си и, пренебрегвайки неодобрителното изсъскване на Корбет, приклекна пред затворника. — За Скроуп разбирам, но защо ви беше да убивате всички онези невинни хора?

— А защо не? — насмешливо рече мастър Бенедикт. — Все пак техните близки нападнаха моите.

— А сега ме чуйте — Ранулф опря върха на меча си в пода и обхвана дръжката му с ръка. — Кълна се…

— Ранулф! — прекъсна го Корбет.

— Кълна се — извика Ранулф, — че ако ни кажете истината, ще ви помогнем да се измъкнете. Имате думата ми! — той се обърна и се взря умолително в Корбет. — Рядко се случва да се моля на някого.

— Звучи справедливо — измърмори капеланът. — Между другото, откъде разбрахте, че лъкът е бил къс? — посочи той към дългия лък, който лежеше на пода.

— Помолих отец Томас да претърси църквата — прошепна Ранулф — и той го намери зад олтара на Пресвета Богородица.

Мастър Бенедикт се намръщи.

— Дадохте ми дума — капеланът хвърли поглед към Корбет. — Развържете ме.

Преди кралският пратеник да успее да възрази, Ранулф извади камата си и преряза връвта, която стягаше ръцете на капелана. Затворникът не помръдна. Вместо това освободи ръцете си от въжето, хвърли го на пода, разтри китките си и погледна към Корбет с присвити очи.

— Теорията ви е вярна, с изключение на някои дребни подробности. Градският идиот далеч не беше толкова глупав, на колкото се правеше. Всъщност беше много хитър. Бях го взел под крилото си и го използвах за разни цели. Онази нощ наистина го бях накарал да надуе рога. После трябваше да го скрие на едно тайно място, а рано на следващата сутрин — да дойде на площада. Бях маскиран, когато му направих предложението, но той можеше и да се е досетил, че съм бил аз. Беше голям бърборко и затова трябваше да умре. Колкото до останалото — сви рамене Льо Санглие, — всичко беше горе-долу така, както го описахте. Знаех за тайния брод и много пъти съм минавал по него денем, за да се подготвя. Върбите зад убежището ми осигуряваха чудесно прикритие, а и по това време на денонощието Лорд Скроуп не беше нащрек. Предполагаше, и с право, че ако някой реши да го нападне, ще го стори през нощта. Не му хрумваше, че нападателят може да се промъкне до убежището и през деня. Що се отнася до домина Маргарет, игуменката ми беше дотегнала — той се усмихна. — Дойде в „Сейнт Алфидж“ с пълното съзнание, че смятам да изстрелям тези две стрели. Разбира се, бях й казал, че няма да се целя в никого, а после щяхме да обвиним Клейпоул. Доктор Ормсби трябваше да пристигне след нападението и да стане свидетел на нашия ужас. Щях да се закълна, че тайнственият стрелец, когото съм успял да зърна, е бил мастър Клейпоул. Добрият ни кмет постоянно е в сградата на общината или на площада пред „Сейнт Алфидж“. Лесно щяхме да го набедим, пък и — разпери ръце мастър Бенедикт — кой би се осмелил да оспори думата на една игуменка и на нейния капелан?