Пол Дохърти - Мистериум

— Кажи едно число — усмихна се той. — Ти си пръв.

— Не искам да играя. Нямам пари.

— Имаш бойно куче. Избери си число. — Ранулф търкулна заровете. — Седем! — възкликна и ги хвърли отново. — Осем. — Той ги вдигна от масата. — Моето число е по-голямо. Спечелих твоето бойно куче.

— Не съм го залагал.

— Защо, къде е то?

— Нямам такова.

— Всъщност имаше — ухили се Ранулф, — но ти се наложи да го убиеш в гробището на „Сейнт Ботълф“…

Ръката на кучкаря се измъкна изпод масата, но сега в нея имаше нож. Ранулф бе по-бърз — чисто, светкавично пробождане право в гърлото на противника. Кучкарят започна да се дави и заломоти неясно, махайки с ръце във въздуха.

— Ти се опита да убиеш моя приятел, моя господар — Ранулф натисна по-силно камата си и остана да наблюдава как душата угасва в тези тъмни очи, преди да изтегли острието. Кучкарят се закашля и храчейки кръв, рухна върху масата. Чаши и паници се разхвърчаха от нея и с трясък паднаха на земята. Шумотевицата в кръчмата мигом стихна. Ранулф стана, наведе се, избърса острието си в рамото на мъртвия убиец, прибра заровете в джоба си и се взря в останалите комарджии, които седяха, сграбчили в ръце кой каквото оръжие имаше.

— Pax et bonum — усмихна се Ранулф и се надвеси над тях.

— Вие сте съгласни, че това беше самозащита, нали, господа?

— Ясно като бял ден — съгласи се един негодяй с изпито, мършаво лице, стоящ отдясно на Ранулф.

— Ще положа всякаква клетва, че това е самата истина. Всички ще го направим, нали? — Другарите му, нямащи търпение да оплячкосат мъртвия, закимаха енергично в съгласие.

— Значи това е — Ранулф прибра камата си в ножницата. — Знаех си аз, че крадците имат чувство за чест. Господа, пожелавам ви лека нощ.

Крал Едуард беше на мнение, че го очаква много приятна вечер, когато се изтегна пред голямото огнище в Йерусалимската зала в Уестминстър. Той гълташе жадно кларета си и се взираше оценяващо в Корбет, който седеше в креслото срещу него. Едуард едва не се усмихна, но си наложи да се стегне. Корбет го гледаше много странно. Той познаваше този немигащ поглед — сякаш Пазителят на Тайния печат се опитваше да проникне в глъбините на царствената му душа, търсейки отговор на някои щекотливи въпроси.

— Хю! — Кралят вдигна тост с бокала си. — Ти си наистина добър и верен служител. Чух твоя доклад и сърцето ми подскочи от радост. Ившам и Инглийт изчезнаха — няма приказки, няма хорски брътвежи. Уолдън и Хюбърт са отпратени към ада, бандите им са разбити — какво чудесно предупреждение към онези, големците от Гилдхол. Надутите пауни, с куп раболепни лешояди и гарвани, които винаги са на тяхно разположение, винаги готови да изпълнят всяко тяхно желание. — Едуард разхлаби връзките на подплатения си жакет. — Всичко свърши — промърмори той. — Ще конфискувам къщата на Ившам, всичките му съкровища, цялото му имущество. И нещо по-важно — отец Джон. Благодаря на Бога, благодаря на Бога за това, което той направи. Няма да има никакъв процес, никакъв скандал, никакъв шум в чужбина. — На Едуард много му се искаше Корбет да си отиде. Чувстваше се твърде некомфортно. — Виж, Хю, има някакъв странен случай в Кент, някакво населено с духове имение, където…

— Господарю?

— Хю? — Едуард сподави нарастваща си нервност.

— Защо позволи на Ившам да изгори документите си? — Какво имаше в тях? — Съдържаха ли те някакви тайни, които да ти навредят?

— Възможно е, но откъде бих могъл да знам? — Кралят се захили. — Те бяха секретни.

— И какво всъщност имаше предвид за Ившам, господарю? Дълъг престой в „Сион“, а после да стане свидетел на обвинението, да разкрие всякакви злодеяния и интриги на градските големци в Гилдхол? И защо пожела аз да разследвам случая? Да не би да подозираше, че Стантън и Бландфорд са убили Ившам, след като са сложили ръка на архива му? Тъй като добре познавам тази безценна двойка, наредих стаите им да бъдат претърсени за всякакви сведения, които биха могли да ти навредят. Нали ти — или пък те — винаги сте хранили подозрения относно евентуалната вина на Бонифас Ипгрейв?

Едуард оголи зъбите си в усмивка.

— Ами този бунт в Нюгейт? Стантън и Бландфорд действаха чрез тяхното оръдие, Калугерицата, той ги подстрекаваше, той разпространи лъжата, че хората от едната шайка ще станат доносници. Защо престъпниците не бяха затворени в Тауър? Беше ли казано на пазителя на Нюгейт да си затвори очите? Имаше ли той някакви секретни заповеди? Калугерицата добре беше подготвил своя заговор. Разпространи цял куп лъжи за това, че „Сейнт Ботълф“ може да послужи като надеждно укрепление, и че там има таен изход. Ти искаше да унищожиш тези банди, отдели ги от главатарите им, и срази силата на Уолдън и на Монаха. Може би и те, стига да оцелееха в ямите, биха могли да бъдат убедени да запеят същата песен като Ившам, но неговата смърт осуети това. Как би могъл да заплашиш тези двама разбойнически главатари, ако главният свидетел е мъртъв? И нещо по-важно, когато излязоха на свобода, Уолдън и Монаха вече не разполагаха с никаква сила, техните хора бяха изтребени. Каквото и да си говорим, ти си този, който организира бунта. Двете банди, провинили се в открит метеж, щяха да бъдат съдени по бързата процедура, за назидание и предупреждение към всички други шайки и убийци в града.