Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Вземам папирус и перо и за пореден път се питам: откъде да започна, как да започна? Миналото е като бойно поле, потънало в прахоляка на толкова конфликти и убийства. Бойните колесници трополят и се разпадат. Конете галопират и нападат. Мъглата се размества; злато, сребро и кехлибар блестят на слънцето. Чувам плющене на сбруя, рев на боен рог, викове на мъже, тропот на исполински крака там, където Богът на битките е изсмукал кръв. Да, връщането в миналото е като прекосяване на бойно поле. Така че къде започна всичко? Вероятно, подобно на всички битки, някъде насред покоя, онези ведри дни, преди колесниците да бъдат впрегнати и мечовете извадени. Ще започна от последния месец от сезона перет 9 9 Египтяните разделили годината на три сезона: акет (разлив), перет (сеитба) и шему (жътва), с по 4 месеца на сезон, или общо 12 месеца в годината. — Б.р. , когато Нил беше силен и пълноводен и миеше черните земи с мократа си хладина. Да, точно тогава се започна отново, цяла година след като Нефертити беше поела дадената от мен отрова. Гледах как светликът на живота й избледнява и усещах потреперването на красивото й тяло в ръцете си…

Бяхме напуснали града на Атон, Ахетатон, и отишли на юг в Тива. Всички бяхме там, в Двора на лъвовете на двореца Малгата, Ослепителния дом на юг от Тива. Спомням си го добре. Обляният в слънце мраморен двор с готовите за скок лъвове, издълбани във всеки ъгъл върху червен кварцит. От четирите страни го обграждаха градински лехи с черна почва, донесена специално от Ханаан и засадена с безкрайно разнообразие от ароматни билки, треви и цветя. Спомням си дори аромата им, особено метличината със сиви листа и яркобели цветове. Вратите към вътрешността на двореца бяха затворени и охранявани от членове на имперската войска, подбрани изцяло от Нахтмин, Главен военен писар на двореца, потайния и неразгадаем брат на Ай. Тези воини стояха в сянката с глави, предпазени от раираните кърпи на златни и сини ивици, кожени поли, сандали, дълги медни гривни на китките, едната ръка върху обреден щит с овнешката глава на Амон, другата сграбчила копие с бронзов накрайник с шипове. Избрани бяха, защото всеки от тях можеше да прикове с копие пеперуда на стената. Пазеха ни. Сякаш имахме нужда от охрана!

Намирахме се под поръсени с парфюм сенници, отпуснати върху възглавници или дивани или седнали на столове с инкрустирани с абанос и слонова кост облегалки. Говорехме и си почивахме. Пред всеки от нас имаше малка маса от акациево дърво и позлатени съдове с резени пъпеш, нар, ябълки и череши. По средата беше Тутанкамон, само на шест години, облечен в проста бяла роба от най-фин лен и обръсната малка глава, подобна на яйце, с единствена червеникавочерна къдрица, която се спускаше до пълната му дясна бузка. Седеше под лилав сенник върху алени възглавници с позлатени ръбове, смучеше парче пъпеш и се усмихваше блажено на себе си. До него беше Анхсенамон, вече на четиринайсет, момиче-жена с плътна сплетена и напарфюмирана перука, вързана със зелена лента, с изящно гримирано лице и ослепителни на силното слънце бижута и огърлици. Беше полегнала с лице към брат си, бъдещия й съпруг, а ленената й роба по-скоро подчертаваше, отколкото скриваше красотата й. Дразнеше го като малко котенце и в замяна се радваше на искрящата му, невинна усмивка. Зад тях бяха наредени слуги с розови ветрила от щраусови пера, които предизвикваха лек ароматен ветрец и гонеха нахалните мухи.

Като официален попечител на Тутанкамон седях от дясната му страна, а зад мен — помощниците ми Собек и Джарка. Ай и Нахтмин седяха отляво. Нахтмин се издигаше все повече в Царския кръг, за да уравновесява военната мощ на Хоремхеб. Останалите бяха разпръснати от двете ни страни: Хоремхеб и Рамзес — по изключение без униформа. Пентжу и Хюйи, Мерире, Туту — двуличният дворцов управител на Ехнатон, и Рахмос — генералът на Атон. Някои бяха горещи привърженици на каузата на Великия еретик, други — по-хладни, останалите — просто кариеристи. Приличаха ми на глутница хиени, полегнали в сянката на скалите. Дебнехме се, готови да действаме като глутница, да преследваме и разкъсаме всеки общ враг, а при промяна на обстоятелствата — да се обърнем един срещу друг. Обстоятелствата бяха на път да се променят.

Един ден — светъл ден, спомням си, свещен за богинята Хотор — гледахме двубой с пръти между двама Накту-аа, момчета със здрави юмруци, ветерани от легиона на Птах, които бяха убили по трима врагове в ръкопашен бой, после отрязали ръцете, пенисите и носовете им или какъвто там трофей се изисква. Това бяха двамата най-добри бойци в легиона и Рамзес беше уредил показно на способностите им. Наблюдавахме как кръжат един около друг, сграбчват препаските си, намазаните с масло тела, полепнали с прах. И двамата уцелваха отново и отново, докато от острите резки и силните удари потече кръв. Движеха се като в танц, голите им стъпала шляпаха по земята, а вдигнатите заострени прътове търсеха мимолетно предимство. За момент се разсеях, вниманието ми бе привлечено от една от любимите на Ай котки с остри уши — огромен раиран екземпляр, който беше уловил малко зайче и сега си играеше с него в сянката на единия от гравираните лъвове.