Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

В първата част на трилогията — „Възходът на Атон“, Маху описва възкачването и падението на Ехнатон: мистериозното изчезване на фараона, опита на съпругата му Нефертити да завземе властта и бруталната й и трагична смърт. В настоящата, втора част Маху разказва за мистериите около тези драматични събития. Той и другите чеда от Кап вече са управници на Египет, ала още не могат да се отърсят от станалото и са изпълнени със страх от предстоящото.

Думите на тези древни стихове често са ми на езика и отекват в сърцето ми, особено снощи, когато се събудих от зловещ вой откъм реката. Знаех какво се бе случило.

Привечер излязох с нубийските наемници край портите на имението, в което бях заточен, — малък, елегантен дворец, изцяло на мое разположение, но все пак затвор. Отидохме до брега на Нил, където земята се издигаше и гледаше към величествена гора от папирусова зеленина, свежа и плътна, подхранвана от новите плодородни наноси на реката.

— Ние също го чухме — прошепна капитанът на наемниците.

Не отговорих. Избягвах да говоря, ако не се налагаше. Повечето време прекарвах записвайки истината, или поне онова, което сам смятам за такава. Записвах спомените си за бляскавото време, за смутните години, наречени Сезона на хиената, когато Ехнатон, Великия еретик, прокара вярата си в Единствения бог — Атон, и построи нов град с надеждата да създаде нова империя. Записвах сенките на онази епоха, когато Царството на Двете земи процъфтяваше. Някои хроники говорят за онези времена като за „голяма сянка, помрачила земята“, а други ги сравняват с „ослепителна светлина“. Каквото и да казват, Нил все още се разлива и отдръпва и земята е напоена с кръв.

Тръгнах по брега и забелязах алената пяна, парчетата плът сред тръстиките. Крокодилите бяха обсадили женски хипопотам, скрил се да роди сред тръстиките, и бяха нападнали него и бебето. Трябва да е бил голям пир: виненочервени мехури подскачаха и се пръскаха по повърхността на реката, а горчивият мирис на кръв надвиваше наситената смрад от размътената тиня.

На връщане към къщи си спомних думите на един мъдър човек, който сравняваше живота със стъпала на пирамида: „Всяка жива душа се мъчи да се изкатери до някакво ниво — било растение, птица, животно или човек.“ И наистина е така: та нали самият аз съм живял в блатата сред крокодили, препускал съм с кръвожадните хиени в ловните поля, летял съм с недосегаемите лешояди, за да се спускам и кълва от бойното поле на живота. Аз, Маху — син на Сеострис, доверен приятел на фараона, бивш началник на Дома на тайните, „очи и уши на фараона“. Аз, който съм видял… да, ще ви кажа какво съм видял. Пазителят на тайните на новия фараон, да бъде благословено името му, поиска да призная всичко, да прошепна тайните си като разкаял се грешник пред жрец в Храма на ухото. Затвориха ме в това имение с боядисани в небесносиньо хладни стаи и с градини със сладки аромати, за да завърша делото си. Сега седя сам и гледам през прозореца. Капандурите са отворени, за да пропускат дневната светлина и хладния бриз откъм реката. Погледът ми се спира ту на блещукащата вода в щерната, ту на преливащото зелено на дърветата в градината. Отеква рев на звяр и в небето изведнъж разцъфва облак от подплашени птици. Още от онези славни бойни дни ми е останал навикът да се вглеждам във всичко, да се ослушвам за съсъка на летяща стрела, да предугаждам сянката на падащ меч…

Слънцето залязва, сенките пълзят по градината. Стаята ми сякаш се уголемява и вече не е писалище с боядисани стени; свежите зелени ръбове с тъмночервени ивици се раздалечават. Сега тя е зала в Дуат, Подземния свят, просторна и изпълнена с неспокойни сенки. Вдигам чашата вино за наздравица с мъртвите, които се надигат да ме посрещнат. Сядат по местата си усмихнати или намръщени. На почетното място е той, Великия еретик, ужасният грешник, Ехнатон! Не смеят да изрекат името му. Наричат го Плашилото — мръсна дума, която за мен е като звън от лира, мелодия на флейта, която връща най-горчивите спомени. Ехнатон, Забуления, с уродливо несъразмерно тяло, широк като на жена ханш и провиснали гърди, накуцващ и с пръсти, дълги като на паяк. Как ли не му се подиграваха, как ли не го осмиваха — особено жреците, жалките бръснати глави, скопени между краката, а и между ушите!