Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Маху — обърна се към мен Ай.

— Генерал Рахмос говори истината — подбирах внимателно думите си аз. — В момента Египет е разделен, разцепен на различни фракции. Едни подкрепят Атон, други — Амон Ра, докато има и градове и провинции, които с радост биха се отървали от сюзеренната власт и на двамата. Какво предлага този узурпатор?

— Заплашва да отмъсти на Египет — доразви свитъка Ай. — Ето отказ от неговата прокламация: „Тежко на кървавия град Тива, пълен с лъжи и идолопоклонничество. Скоро ще се разнесе в него воят на битката: свистенето на бича, тропотът на колела и галопиращи коне, връхлитащата колесница, проблясващият меч и яркото копие… огромна купчина трупове ще гният под слънцето“ — остави свитъка да падне на земята. — И прочие, и прочие, и прочие…

— Трябва да ме изпратите на север — предложи Хоремхеб, — мен и генерал Рамзес. Ще съберем легионите на Хор и Изис.

— А ако загубите? Ако войниците се разбунтуват? Ето ни там, откъдето тръгнахме. Ще останем напълно беззащитни. Маху — посочи ме с ръка Ай, — искам твоето мнение.

— Легионите на Изис и Хор трябва да бъдат изтеглени обратно в Тива, за да я защитават, а също и да ни пазят от въстание. Трябва да печелим време, да разберем кой е този узурпатор и какви са намеренията му.

— А какво е личното ти мнение? — пожела да узнае Рамзес.

— Той е узурпатор — отвърнах аз с увереност, която не чувствах. — Всички знаем как царицата на Ехнатон, Нефертити, се разболя и почина.

— Отровена! — извика Туту. — Тя беше отровена!

— По собствената си воля — излъгах.

Туту се усмихна на себе си и отмести поглед.

— Но с Ехнатон е различно — обади се Мерире. — Зададох въпрос. Къде е тялото му?

— Колко бързо ще се разпространи тази новина из Тива? — попитах, игнорирайки първожреца.

— До една седмица — отвърна Ай.

— В такъв случай трябва да издадем прокламации, с които обявяваме този Ехнатон за узурпатор, измамник, финансиран и подкрепян от чужда войска.

— Но той носи печатите — протестира Мерире. — Развява знамето на Атон. Маху, ами ако тази жена е самозванка, но Ехнатон наистина се е върнал?

Не можех да отмина тази възможност.

— Какво знаем за изчезването на Ехнатон? — продължи Мерире гладко. — Знаем, че отиде в Червените земи и не се върна.

— А има и още, нали? — попита Ай уморено. — Нали така, Майа?

Надзирателят седеше с прегърбени рамене. Промърмори нещо под носа си. Рамзес му извика да говори по-високо.

— Когато Ехнатон изчезна — каза Майа с поглед в тавана, сякаш запленен от синята боя, от сребърните и златните звезди по него, — с него изчезна и значителна част от съкровището му.

— Откраднато — заяви Рамзес. — Ахетатон беше в хаос. Хората са вземали каквото могат. — Огледа набързо седящите. — Придворни, чиновници, жреци.

— Не! — поклати глава Майа. — Това беше личното съкровище на фараона. Злато, сребро, скъпоценни камъни, около шест големи ковчежета. Може да се пренесе от… седем-осем мулета — пресметна той.

— И защо сте го крили досега? — поинтересува се Хюйи.

— Защото е нужно време — отвърна Майа остро. — Защото, лорд Хюйи, отнема време да се прегледат всички архиви, да се установи какво имаме и какво — не. А сега ви казвам, че нямаме много. Ако настоящата криза продължи, ще се наложи да започнем да сваляме златото и среброто от храмовете, да претопяваме свещени съдове. Генерал Рамзес — махна с ръка Майа — говори за войски, но само боговете знаят как ще ги изхранваме, въоръжаваме и плащаме.

Абстрахирах се от виковете и крясъците. Вниманието ми бе привлечено от онази рисунка. Исках и да избягна погледа на Ай, докато се опитвах да контролирам биенето на сърцето си. Мозъкът ми се мяташе като зарове в чаша. Кое от това беше истина? Имаше ли Ай пръст във всичко? Дали не бяха това негови кроежи, завои и заобикалки, за да увърти всички в мрежата си? И ако е така, каква бе целта му? Сетих се за шабтите на Ехнатон. Не бях казал на колегите си, че до тялото на всяка жертва бяхме намерили скарабей с имената на Ехнатон. Неведнъж се бях питал дали тези тайни убийства не са дело на Ай, прикритие, за да се отърве от опонентите си в града. Правил го бе преди, защо не и сега? Когато най-накрая вдигнах поглед, улових мимолетния страх на лицето му: кратък поглед, движение на очите и устните, сякаш Ай, великият интригант, за първи път бе хванат натясно, а добре подготвеният му план — отхвърлен. Гледаше ме умолително, сякаш несигурен какво трябва да каже или направи.