Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Той е — промърмори Корбет и се изправи. Внимателно покри лицето на мъжа.

Кръчмарят угаси лампите и излязоха на двора.

— Освен с Ранулф — попита писарят, — Рахиър общуваше ли с други хора?

— Той беше доста известен — кръчмарят почеса оплешивяващото си теме, — но обичаше уединението. Понякога ни задаваше някоя гатанка. Човек винаги можеше да го открие тук или на пазара. Казваше, че иска да посети замъка, а веднъж замина извън града.

— Кога?

— Според един от посетителите в кръчмата, преди около три дни. Заминал набързо, но после се върнал.

Корбет отстъпи. Преди три дни той бе предприел пътуването си до Локсли и Кърклийс. Погледна гневно към Ранулф.

— Не съм казал на никого от замъка — прислужникът беше достатъчно съобразителен, за да разбере какво си мисли господарят му. После сведе поглед. — Нито на някой тук. Освен на Алиша.

Корбет бръкна в кесията си и извади монета, която размаха пред очите на кръчмаря.

— Това е за бързо погребение в градските гробища. А тази — той извади още една — е за позволението да прегледаме вещите на мъртвеца.

Кръчмарят не чака да го убеждават, а поведе Корбет, Ранулф и зяпналия от удивление Малтоут към стаята на убития.

— Празна е — обясни той. — Лейди Алиша е в друга стая.

Корбет му поблагодари. Щом кръчмарят изчезна, писарят нареди на Ранулф и Малтоут да претърсят стаята и да струпат вещите на мъртвеца върху леглото.

Отначало не видяха нищо особено: дрехи, колани, вързопи, панталони, ботуши, лъжици, гравирана сребърна чаша. После Ранулф, който се опитваше да изкупи грешката си, отмести леглото и използвайки старите си умения на крадец, започна да проверява дъските на пода. Извика радостно, когато една от тях се оказа разкована и измъкна изпод нея малко ковчеже. Беше около тридесет сантиметра на ширина и дължина, заключено с три ключалки. Ранулф го подаде на Корбет, който без да се замисля, ги счупи с ножа си. После седна на ръба на леглото и се зарови из късчетата пергамент.

— Аха! — Корбет остави ръкописите встрани, взе камата си и заби острието й в дъното на ковчежето, избута летвите и разкри тайно отделение. Оттам извади малък медальон и свитък пергамент, който прегледа набързо.

— Нашият приятел Рахиър наистина е бил майстор на гатанките — сухо каза той.

После хвърли свитъка към Ранулф, който прегледа текста на нормански френски, подписан от Гийом дьо Ногаре и подпечатан с тайния печат на Франция. Писмото нареждаше на всички сенешали, пристави и служители във френското кралство да оказват всякаква подкрепа на най-доверения служител на краля Рахиър.

— Опасно е било да носи това — забеляза той.

— Едва ли — отвърна Корбет. — Много френски търговци имат такива пълномощия.

Той подаде медальона и Ранулф различи фигурата на крал, седнал на трон.

— Кой е той?

— Дядото на Филип, свети Луи. За обикновен пристанищен служител от Англия подобен медальон би изглеждал съвсем невинен. Но той се дава само на много доверени служители на френския крал. Ако Рахиър е покажел медальона и пергамента на определени лица, е щял да получи достъп във всеки замък или град, можел е да иска пари или военна подкрепа. Ранулф, твоят добър приятел Рахиър, Бог да го прости, е бил най-довереният шпионин на Филип и негов умел убиец. Той е бил Ахитофел!

Корбет прегледа още няколко пасажа от текста.

— Кой би заподозрял един майстор на гатанки? Рахиър или Ахитофел, проклет да е, е виновен за смъртта на поне сто мои шпиони. И ако можех да разследвам обстоятелствата около смъртта им, сигурен съм, че някой свидетел щеше да си спомни, че Рахиър, майсторът на гатанки, по съвпадение винаги се е намирал наблизо, когато те са умрели. Чудехме се как Ахитофел убива хора не само във Франция, но и в Англия. Естествено е пътуващ менестрел, особено толкова добър като него, да е добре дошъл навсякъде — Корбет се засмя горчиво. — Обзалагам се, че поне шестима от членовете на кралския съвет са готови да го хвалят, да му осигурят протекции, да му окажат гостоприемство, да му напишат препоръка или разрешение за свободно преминаване.

— Но как е разбрал, че си в Нотингам?

— Предполагам, че лейди Мейв, лорд Морган Люълин, граф Съри или дори самият крал са били умело заблудени от този измамник и са му дали нужните сведения, без да се замислят.

Ранулф, загледан мрачно в пода, кимна и хвърли гневен поглед към Малтоут, който тихо се тюхкаше.

— Млъкни! — изсъска той. — И ти го харесваше колкото мен! Господарю, мислиш ли, че и Алиша е виновна?