Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Писарят се изправи уморено, взе дисагите и плаща си, прекръсти се пред олтара и тръгна през вътрешния двор към стаята си. Откри я празна, но всичко беше, както го бе оставил, включително онова, което бе взел от стаята на Веки. Изми се, преоблече се и подремна на леглото, докато Ранулф и Малтоут не го събудиха.

— Успешно ли беше пътуването ти? — попита прислужникът му.

Корбет направи гримаса. — Чу ли за поражението и смъртта на Гизбърн? — Целият град говори за това — отвърна Ранулф. Корбет потърка очи.

— Ами ти, Ранулф, постигна ли някакъв успех с шифъра?

Младежът тъжно поклати глава. Корбет се изправи и се протегна.

— Малтоут, бъди така добър да донесеш вино и хляб от килера. Кажи на онзи нацупен готвач, че е за кралския пратеник.

Той изчака, докато пратеникът излезе от стаята.

— Ранулф, този разбойник наистина е голяма загадка. — Корбет отчаяно разпери ръце. — Щом човек като Гизбърн не може да го залови, какъв шанс имаме ние с теб? Шифърът още не е разгадан, а времето изтича. Щом френската войска влезе във Фландрия, кралят ще има нужда от нас в Лондон. О, между другото — той приближи до Ранулф, — по пътя към Кърклийс някой се опита да ме отрови. Казвал ли си на някого къде заминавам?

Лицето на Ранулф придоби напълно невинен вид.

— Бог ми е свидетел, господарю, не съм обсъждал този въпрос дори с Малтоут.

— Но някой се опита да ме убие. Или предателят от този замък, или…

— Ахитофел? Корбет кимна.

Малтоут се върна с кана вино, три чаши и поднос е малки хлебчета и парчета сушен бекон. Насядаха около масата и Корбет раздели храната, докато слушаше разказа на Ранулф за събитията в замъка по време на отсъствието му.

— Ами хубавата Алиша? — прекъсна го Корбет по едно време. — Виждал ли си я днес?

— Не — усмихна се Ранулф. — С Малтоут играхме на зарове и изпразнихме кесиите на няколко от войниците на сър Питър.

Корбет дъвчеше хляба и слушаше с половин ухо самодоволния разказ на Ранулф как няколко от лесничеите на Гизбърн след пристигането си в замъка се похвалили колко лесно било да биеш Малтоут на комар. Приятелят му с удоволствие решил да провери това с помощта на своите „чудодейни зарове“.

Когато се нахрани, Корбет извади принадлежностите си за писане. В този миг на вратата се почука.

— Влез! — извика той.

Влезе слуга от замъка, следван от човек, когото Корбет не познаваше.

— Това е Халфан! — възкликна Ранулф. — Собственикът на „Петела й обръча“. — Усмивката му угасна, когато видя мрачното лице на кръчмаря.

— Искаше да те види, мастър — обясни прислужникът. — Сър Питър Бренууд ми нареди да го доведа тук.

— Много добре — отвърна Ранулф. — Можеш да си вървиш. Халфан, какво е станало?

Кръчмарят изчака, докато прислужникът затвори вратата след себе си.

— Мастър — каза той с блеснали очи, — нося лоши новини.

— Какво е станало? Нещо с лейди Алиша?

— Не, тя е добре. Става дума за брат й, майсторът на гатанките Рахиър. Тази сутрин са го намерили убит в една уличка, близо до кръчмата Някой го е удушил.

— Какво? — Ранулф се отпусна на един стол.

— Вероятно са били крадци — продължи кръчмарят. — Той винаги носеше пълна кесия, която сега липсва. Взели са колана и ботушите му. Навярно са го проследили на връщане от пазара.

Корбет погледна пребледнялото лице на Ранулф и бързо напълни чашата му.

— Ами момичето? — попита писарят.

— Както казах, тя е добре, но е обезумяла от мъка, затова повиках лекар, който й даде вино и нещо успокоително.

Корбет си спомни тетивата от лък в гърлото на Хеката.

— Хайде, Ранулф, Малтоут! — подкани ги той.

Почти избута кръчмаря и двамата си спътници от стаята и затича надолу по стълбите. Като внимаваха да не се набиват на очи, те се промъкнаха през страничната порта на вътрешния двор и слязоха по пътеката към града.

Когато влязоха в „Петела и обръча“, беше тихо. Кръчмарят обясни, че изпълнил „християнския си дълг“ като наредил да занесат трупа в една от външните постройки, докато дойде кралският следовател.

— Бог знае какво ще стане — помърмори мъжът. — Момичето е почти обезумяло, а кралският следовател ще обяви просто, че това е убийство, извършено от неизвестно лице или лица.

Преведе ги през калдъръмения двор, вдигна резето и въведе Корбет и спътниците му в една конюшня. После нервно запали маслените лампи на стената и дръпна чувала, с който бе покрит трупът, положен върху наскоро струпана слама.

— Два трупа за една сутрин — промърмори Корбет. Той се надвеси над майстора на гатанки, опитвайки се да не гледа синьо-черното лице, изскочилите очи и език. Огледа въжето около врата на мъжа. Малтоут вече се бе обърнал с позеленяло лице, а Ранулф се разкъсваше между скръбта по новия си приятел и тревога за загубата, която сладката Алиша бе понесла.