Пол Дохърти - Песента на Тъмния ангел

След изгрев-слънце всички се събраха в студената зала недоспали и изтормозени от неспокойната нощ, която бяха прекарали. Гърни им съобщи, че лейди Алис се възстановява. После мъжете закусиха и изслушаха Кечпоул, който им описа посещението си в дома на свещеника.

— Не открих кой знае какво — рече той. — Дрехи, малко вещи, въобще нищо особено — Кечпоул бръкна в торбата си, измъкна оттам парче пергамент и срамежливо погледна към Корбет. — Мога малко да чета. Повечето книжа на отеца представляваха най-обикновени сметки, но намерих и това.

Корбет взе парчето пергамент и го изглади. Документът определено приличаше на онези, които беше видял сред вещите на Мънк, и съдържаше карти на околността — някои груби, а други доста прецизни — както и кодиран текст, състоящ се от множество съкращения и въпросителни. Изобщо нищо забележително освен името Яков, което се срещаше на няколко пъти. На едно място пък пишеше „отец Яков“.

— А! — промърмори Корбет. — Отец Джеймс 9 9 Английският вариант на името Яков е Джеймс. — Бел.ред. ! — той хвърли един поглед към Ранулф. — Научихме за него в манастира, нали помниш?

— Мисля, че… — възкликна Селдич.

— Какво? — попита тихо кралският пратеник.

— Аз също съм чувал за отец Джеймс — призна си докторът и се отдалечи, клатейки глава.

Не след дълго Селдич се върна запъхтян заедно с един малък веленов свитък, привързан с ивица избеляла коприна. Докторът разви свитъка и го подаде на Корбет.

— Прочети го внимателно — каза той. — Това е списък на семейните книжа, съставен от прадядото на сър Саймън през януари 1218 година.

Кралският пратеник се зачете в избледнелия документ и не след дълго попадна на една доста дълга записка — жалба до епископа на Норич, в която се твърдеше, че „откакто е изчезнал отец Джеймс“ епархията не е предложила свещеник за църквата в Хънстън.

Корбет вдигна поглед.

— Изчезване ли? — той потри бузата си с пръсти. — Не, не мисля. Всъщност смятам, че това е последното убийство, което трябва да разкрием — кралският пратеник остави парчето пергамент на масата. — Разбирате ли, ако Алан от Блатото е скрил своята част от съкровището там, където си мисля, че я е скрил, той определено е имал нужда от съучастник. Някой, който да му помогне при пренасянето на скъпоценните вещи до скривалището им. Някой, който не е будел подозрения — Корбет вяло се усмихна на сър Саймън. — И в онзи случай това отново се е оказал енорийският свещеник — отец Джеймс — той потупа документа. — Това е поредната причина, поради която отец Августин е дошъл в Хънстън. Той вероятно е знаел за отец Джеймс. После е видял потира в манастира и се е зачудил дали пък в селската църква не са скрити още такива скъпоценности. Обзалагам се, че е преровил къщата на свещеника от мазето до тавана, и, разбира се, това е била още една причина да разкопае гробовете. Може да е търсил скривалища или пък някакъв документ, написан от отец Джеймс.

— Хитър ход — рече сър Саймън. — Един гроб със сигурност може да крие много тайни.

— Съгласен съм — отвърна Корбет. — Отец Августин вероятно е размишлявал над всички тези възможности. Провел е свое собствено разследване и е открил, че отец Джеймс е изчезнал горе-долу по същото време, по което Алан се е превърнал в беглец, а Холкъм е бил екзекутиран. Разбира се, осъзнал е, че това е нещо повече от обикновено съвпадение, и дяволът отново се е настанил в Хънстън. Отец Августин вероятно много пъти се е молил ключът към загадката да се крие в малката енорийска църква или пък в двора й — кралският пратеник се взря в присъстващите. — Представяте ли си яростта му от това, че съкровището все му се е изплъзвало? След появата на Амилия Форбър пък направо е полудял, а да не говорим как се е почувствал, когато сме пристигнали Мънк и аз. Сигурно е започнал да си мисли, че целият свят е срещу него. Както и да е, време е да сложим край на тази история.

И така, мъжете взеха плащовете си и излязоха на двора, където Малтоут и други слуги вече ги чакаха с конете им. Няколко минути по-късно всички излязоха от имението и поеха по пътеката към манастира. Утрото беше студено и ветровито, а над мрачното море се трупаха дъждовни облаци. Когато стигнаха до върха на скалите, Корбет и останалите слязоха от конете си и ги оставиха на слугите, след което се запрепъваха по пътеката към брега. Кралският пратеник се загледа пред себе си и потръпна.

В момента мокрият бряг, огласян от крясъците на чайките, изглеждаше така пуст и спокоен, та на Корбет му беше трудно да повярва, че само няколко дни по-рано е тичал по него, опитвайки се да се спаси от прилива.