Пол Дохърти - Песента на Тъмния ангел

— Остави го! — нареди Корбет. — Кучият син е мъртъв. Отвори вратата и извикай сър Саймън!

Ранулф пусна главата на свещеника, прибра камата си в ножницата и изпълни нареждането на господаря си. През следващия час в имението цареше пълен хаос. Лейди Алис беше поверена на грижите на Селдич, макар че докторът също се нуждаеше от успокоение, което си осигуряваше, наливайки се с вино. Кечпоул беше изпратен в дома на отец Августин, за да го претърси. Гърни нареди на слугите си да махнат трупа от коридора, а после се настани пред камината в залата.

— Не трябваше да го водиш тук — рече той, взирайки се мрачно в Корбет. — За Бога, човече, защо просто не го арестува?

Кралският пратеник погледна през рамо към Ранулф, който надзираваше слугите.

— Какво друго можех да сторя, сър Саймън? — попита той, настанявайки се до господаря на имението. — Да се изправя срещу него в собствената му църква? Един Господ знае какви оръжия са скрити там. Ако бях постъпил така, вече можеше да ме е убил като Сердик или пък като Мънк.

Корбет описа на Гърни как отец Августин е убил Мънк. Господарят на имението подсвирна от изненада.

— И всичко това заради съкровището?

— Не можеш да го съдиш — отвърна кралският пратеник.

— В крайна сметка ти самият търсеше съкровището. А как би се чувствал, ако смяташе, че прадядо ти го е спечелил, проливайки кръвта си, и то ти принадлежи по право?

— Но той беше свещеник!

— Беше луд. Дори накрая единственото, за което можеше да мисли, беше съкровището. Не би могъл да избяга от мечтата си, също както затворник не може да избяга от дълбоко подземие.

— Смяташ ли, че е знаел за Пастирите? — попита Гърни.

— Възможно е. Разчитал е, че хората ще хвърлят вината върху тях и ги е използвал като прикритие за собствените си мерзости. Тъкмо затова е обезобразил тялото на Сердик — за да обвинят тях, ако си спомнят за безчинствата на Пастирите по други места — Корбет замълча, понеже в този момент към тях се присъедини пребледнелият от ужас Селдич.

— Лейди Алис си почива. Дадох й приспивателно — докторът поклати глава. — Ако помощникът ти Ранулф не се беше намесил…

Кралският пратеник се взря в пламъците на огъня и се заслуша в дребнавия спор, който водеха Ранулф и Малтоут.

— Няма стая — рече той, — от която Ранулф да не може да излезе.

— Измъкна се през прозореца като котка — промърмори Гърни. — В единия момент си седеше кротко, а в следващия вече беше грабнал арбалета и стрелите — господарят на имението въздъхна. — Хю, наистина ли знаеш къде е съкровището?

— О, да — отвърна Корбет — и утре сутрин, по зазоряване, ще покажа и на теб.

В този момент към тях се присъедини пекарят Форбър, който беше така дълбоко разтърсен от собствената си скръб, че въобще не се беше впечатлил от разкритията около отец Августин. Той сграбчи ръката на Корбет.

— Благодаря ти, сър Хю! — промълви той, а очите му се напълниха със сълзи. — Моля те, кажи ми — сигурен ли си, че Амилия не е страдала дълго?

Кралският пратеник избегна погледа му.

— Така мисля.

— Само ако ми беше казала!

Корбет извърна очи и пекарят излезе от залата, продължавайки да си повтаря все същата фраза.

— Не е ли странно? — прошепна Корбет. — Амилия е обичала, но не е познавала истински човека, комуто е дарила любовта си…

— Каква е ролята на монахините от „Кръст Господен“ във всичко това? — попита раздразнено Гърни.

— Това е въпрос, който смятам, че трябва да разрешите заедно с игуменката на манастира, сър Саймън.

— Ами съкровището? — настоя господарят на имението. — Казваш, че е някъде наблизо?

— Така мисля — отвърна кралският пратеник. — Подозирам, че отец Августин е знаел точното му местоположение. Така или иначе, трябва да изчакаме до отлива сутринта. Онова, което все още ме безпокои, е как Алан от Блатото е успял да скрие всичко сам — Корбет притисна устните си с ръка и се взря в пламъците. — Това е едната останала загадка. Другата е откъде свещеникът е черпел сведения. Мънк е научил истината от кралския архив, а аз — от изповедта на прадядо ти. Откъде обаче я е узнал отец Августин?

Кралският пратеник се облегна в стола си. След известно време Ранулф и Малтоут му съобщиха, че се връщат в стаята си, но той почти не им обърна внимание.

— Откога съществува Хънстън, сър Саймън? — попита накрая Корбет.

— От незапомнени времена.

— Убийството също! — отвърна кралският пратеник. — И аз подозирам, че ни предстои да разкрием още едно!