Пол Дохърти - Корабът на страха

— Срещнах се с Паулентс в Лондон. Паулентс беше търговец от Ханзата. Допадна ми, гостувах му, той ми гостува. Започнахме търговски преговори, нищо особено. Паулентс беше образован мъж, който проявяваше интерес към историята на Англия, най-вече към гробници по източното крайбрежие. Прехласваше се по сказанията за неговите предци, англите, саксите и ютите, които завладели тази земя. Както и да е, преди пет-шест години Паулентс се натъкнал на някаква история от хроника, вероятно писана от избягал от Англия в Германия войник, където по-късно се замонашил. Докато бил в Англия, този някогашен войник присъствал на погребението на велик саксонски крал, което било отбелязано с приказно разточителство. Говорел за кораб със злато, натоварен със скъпоценности и заровен из полята на Източна Англия. Написаната от него хроника — Касълдийн вдигна ръка — съдържала карта, на която се виждали подобни на манастир очертания: четириъгълник с колони сред пусти поля. Според Паулентс, тази карта показва точно къде из пущинаците на южен Съфолк, близо до река Денам, е заровено съкровището. Паулентс ми имаше доверие. Направи копие на картата и ми я изпрати, но аз така и не я получих. Разбираш ли, сър Хю, колкото по-богат ставах, толкова повече се набивах в очите на останалите. В годината на войната в Гаскония, 1296, един дързък капер се беше появил из южните морски пътища, някой си Адам Блексток, някогашен гражданин на Кентърбъри, полубрат на Хюбърт Монаха. Известна ти е в подробности историята им. Канцеларията в Уестминстър трябва да те е осведомила. Е, Блексток доказа, че е безжалостен, непреклонен боец, каквито са повечето добри моряци. Той имаше свой собствен кораб, наречен „Ярост“. И тук идваме до проблема, сър Хю… — Касълдийн замълча.

— Какъв проблем? — попита Корбет.

— Няма съмнение, че Блексток и „Ярост“ са имали влиятелни търговци за покровители. Дори тукашни, от Кентърбъри. Винаги съм подозирал, че сър Рауф Деконте тайно го поддържа.

— Имаше ли лична вражда — попита Корбет — между теб и Блексток?

Сър Уолтър сви рамене.

— Блексток беше гражданин на Кентърбъри, също като мен, но не сме се срещали. Станал е пират и е живял извън закона. Потопи мои кораби. Нападаше и въоръжени търговски кораби на Ханзата — Касълдийн криво се усмихна. — Враждата стана лична, когато нападна и плячкоса „Девойката от Любек“, която принадлежеше на Паулентс и на която се намираше безценната Манастирска карта. Паулентс, аз и Едуард Английски решихме да вземем нещата в свои ръце.

— Нещо обаче се е объркало.

— Не — въздъхна в отговор Касълдийн, — това, което се случи, бе в реда на нещата. В едно пристанище на Брабант, Паулентс се натъкнал на помощника на Блексток — хитър, зловещ мъж на име Стоункроп. Блексток го бил пратил с някаква поръчка. Паулентс можел да обеси Стоункроп начаса, но вместо това Стоункроп се превърна в предател и ни каза какво се е случило. Първо, че Блексток е взел Манастирската карта. Второ, че е известил за ценната находка своя полубрат. Трето, че планира да отплава обратно към Оруел, за да се види с Хюбърт и да изровят съкровището. Лесно беше да се предвидят часа и деня, когато щеше да хвърли котва на сушата.

Някакъв шум прекъсна думите на Касълдийн.

— Отец Уорфелд и Дерош, лекарят, дойдоха — заяви той.

Корбет сви рамене.

— Те имат едни задължения, ние имаме други. Продължавай, моля те.

— Устроихме клопка, пленихме „Ярост“ и подчинихме екипажа му. Блексток отказа да се предаде…

— Обесихте ли го? — прекъсна го Корбет.

— Не, убихме го и провесихме трупа му.

— Ами Стоункроп? — попита Корбет.

— Хвърлих го през борда — заяви Касълдийн. — Беше безполезен. Можех да го обеся, но си беше заслужил последна, макар и нищожна възможност да остане жив. Повече нито съм го виждал, нито чувал. По всяка вероятност е загинал в бурните, ледени морски води. Претърсихме каютата на Блексток, но не открихме нищо. Манастирската карта беше изчезнала. Намерихме само празно ковчеже, изработено от китова кост.

— После какво се случи? — попита Корбет. — Кажи ми, сър Уолтър! Кажи ми всичко до най-малките подробности, защото мисля, че цялата тази работа има връзка със случилото се тази нощ.

— Не бях на себе си от яд — призна Касълдийн. — Взехме „Ярост“ на буксир и се отправихме нагоре по Оруел, но когато стигнахме до убежището на отшелника, от Хюбърт нямаше и следа — Касълдийн сви рамене и разпери ръце. — Тогава за последно чухме за него или за съкровището.