Пол Дохърти - Корабът на страха

— Всичко си е на мястото — извика Уендовър. — Не липсва нито една купичка, нито чаша или поднос.

Корбет изсумтя и се приближи към масата: пет стола, шести нямаше. Вероятно Паулентс е седял на подобния на трон стол в средата на масата, съпругата му е била от дясно, синът му е седял от ляво, после прислужницата и наетият телохранител Сервин. Виждаше се, че добре са си похапнали: в основните блюда имаше остатъци от сладкиши, пиле, парчета говеждо и някакъв сос, вече засъхнал. Покривката на масата беше от снежнобял лен. Корбет съгледа петна, няколко съвсем мънички черни точици. Приведе се и заразглежда едно от блюдата. Очевидно на мишките и другите гризачи им се беше отворила работа. Внимателно огледа бокалите, каните и чашите за вода. Не откри нито следа от мирис, нито нещо друго. Липсваше какъвто и да било обезпокоителен знак. Столовете бяха прибрани към масата, а по пода и тръстиката, с която беше застлан, не личеше телата да са били измъкнати от масата и да са влачени до подиума и ужасяващите куки над него.

— Господарю?

— Да, Ранулф — обърна се Корбет.

— Не мислиш ли, че може да е било самоубийство?

Корбет поклати глава в знак на несъгласие.

— Не. Било е отвратително убийство.

Посочи към труповете.

— Убиецът не се опитва да ни поведе по погрешна следа, а да ни внуши страх. Така — казва ни той или тя — сея смърт.

— Тя? — приближи се към тях Касълдийн.

— Не — Корбет поклати глава. — Изразих се зле. За стореното е отговорен мъж, силен и лукав, който убива безогледно.

— Как? — просъска Касълдийн.

— Сър Уолтър, спешно трябва да поговоря с теб насаме. Ранулф, наблюдавай голямата зала. Да не влиза друг освен свещеника и лекаря — Корбет протегна ръка — Сър Уолтър, над стълбите трябва да има стая, нали? Заповядай да отнесат в нея мангали с горящи въглища, но никакво вино или храна, да не се взема нищо от тук.

Приближи се към Уендовър.

— Претърсихте ли останалата част от господарската къща?

— Веднага щом изпратих пратениците със съобщенията. Да, сър, от тавана до избата, конюшните и пристройката. Нищо необичайно не открихме, нищо зловещо, нито пък следа от влизане с взлом.

— А когато вие сте влезли, не е ли било възможно някой да се е измъкнал?

— Сър Хю — Уендовър посочи към скупчените зад него мъже, — всички до един са градски стражи, носят ливреята на градската управа.

— Е, и?

— Имахме парола.

— Каква беше?

— Мобисон — отвърна Уендовър. — Постовете задължително казваха паролата един на друг. Никакви непознати или натрапници не са били видени да влизат или излизат от къщата.

— Къде е Сервин, телохранителят на Паулентс?

— Един Господ знае, сър Хю! — изпелтечи Уендовър. — Търсихме го навсякъде. Няма и следа от него.

Корбет кимна. Докато Касълдийн, без да се помайва, приготвяше стая на горния етаж, Корбет се върна при труповете. Истината беше, че колкото повече наблюдаваше обстановката, колкото по-дълго обхождаше мрачната стая с ужасяващите трупове, положени направо на пода, толкова повече се озадачаваше. Не беше самоубийство със сигурност, макар да липсваха следи от насилие, от неканено присъствие или следа от убиеца. Единствените факти около случая бяха четирите трупа и изчезването на Сервин. Обърна се. На прага стоеше Уендовър и говореше с един от постовете.

— Ела тук — извика го Корбет. — Защо Паулентс и семейството са били пазени толкова зорко?

— Бяха болни.

— Какво искаш да кажеш?

— Страдаха от някакво заболяване. Затова сър Уолтър ги беше настанил тук, на сигурно място.

— Но те така или иначе е трябвало да отседнат тук.

— Да — Уендовър сви рамене. — Сър Хю, за това трябва да попиташ лично сър Уолтър.

Корбет изгледа капитана, сякаш го виждаше за първи път. Уендовър размърда обутите си в ботуши крака, издърпа измъкнала се нишка от вълнените си панталони и нагласи износения боен колан на кръста си. Корбет приклекна до един от труповете и продължи подробния си оглед. Уендовър, каза си той, е изключително притеснен. Имаше младежки вид, чуплива кестенява коса, беше светлолик и със светли очи, но му се струваше, че най-вероятно този човек ползва ливреята за прикритие. Оръжията, кожената ризница, дори старателно подстриганите тъмни мустаци и брада на Уендовър издаваха мъж, влюбен в себе си. Корбет отмести поглед. Забеляза евтините пръстени на дебелите му пръсти, кожената гривна около лявата му китка, блясъка на косата и брадата му. Любимец на жените, заключи Корбет, самохвалко, който се опияняваше от собствената си особа и положение.