Пол Дохърти - Корабът на страха

В голямата зала на Мобисон обаче цареше смразяващ кръвта ужас, несрещан другаде. На пръв поглед помещението излъчваше уют със своя подиум, маси, пейки и столове. По стените висяха гоблени и цветни колосани завеси. Светлината от свещите се отразяваше в скъпите съдове. В покритото огнище тлееше огън и из въздуха се носеха едва доловимите ухания на готвени ястия. Всичко това само подсилваше въздействието на вледеняващата гледка на труповете: безмълвни, полюляващи се сенки, провесени за вратовете със здрави клупове от дебело насмолено въже. Окачени на грозни, зазидани в стената железни скоби, труповете висяха като полупразни торби. Ръцете и краката им бяха безжизнени, главите поизвърнати, сякаш се мъчеха да видят нещо в тъмнината.

Корбет не обърна внимание на надигналите се възклицания и се приближи. Внимателно заоглежда яките скоби — парчета желязо, забити в стената от двете страни на прозорците с капаци. На тях можеха да се провесват фенери. До всеки от труповете имаше обърнат стол. Толкова обесени мъже и жени беше видял Корбет, че щяха да му стигнат не за един, ами за хиляди животи. С почернели като въглен трупове, с издълбани от гарваните очни кухини, с изкълвани и раздрани от грабливите кани лица и потракващи кухи кости под дрипите. За разлика от тях, ако не бяха изцъклените полуотворени очи, зиналите уста и изплезените езици, труповете в Мобисон щяха да изглеждат като живи.

— Цялото семейство — полугласно рече той.

— Къде е Сервин? — възкликна Касълдийн. — Телохранителят им? Тук го няма!

С вперен в тъмнината поглед, Корбет го слушаше с половин ухо. Искаше да запамети израженията по лицата на мъртъвците, да запечата в паметта си мъртвешката им призрачност и да не ги забрави, за да няма в сърцето му място ни за милост, ни за пощада, тръгне ли по дирите на убиеца им.

Отдръпна се.

— Срежете въжетата! — махна той с ръка към Ранулф. Поклати глава в опит да прогони от съзнанието си представата за своето собствено семейство в подобно смразяващо кръвта положение.

— За Бога! — обърна се той към Касълдийн. — Какво гнусно дело! Накарай да срежат въжетата!

Всички се втурнаха да помагат. Прибутаха маси, столове, кресла, измъкнаха ножовете си. Корбет си наложи да не обръща внимание на съсъка, с който излизаше въздухът от труповете, щом срязаха примките около вратовете им. Положиха ги на пода един до друг: Паулентс, съпругата му, сина и младата светлокоса прислужница.

— Изпратих да повикат отец Уорфелд от „Сейнт Алфидж“ — заяви Касълдийн, — както и градския лекар Питър Дерош. И двамата скоро ще са тук.

Корбет приклекна над редицата трупове. Чертите на лицето на Паулентс бяха леко разкривени, съпругата му, сина му и прислужницата изглеждаха така, сякаш спяха. Бяха толкова млади! Отблъскващият моравосин кръг около шиите им ги загрозяваше, както и странният цвят на кожата им и подпухналите устни. Корбет положи усилие да не обръща внимание на лицата на мъртвите, докато оглеждаше китките и ноктите, дланите и главите им, подуши полуразтворените им устни. Притисна ръка до лицето на Паулентс, после опипа мускулите на раменете, гърдите и стомаха.

— Трябва да са мъртви от няколко часа — заяви той. — Доколкото мога да преценя, труповете започват да се вкочанясват.

— Дерош ще извърши огледа — рече твърдо Касълдийн.

— Да, какъвто ще направя и аз, сър Уолтър — Корбет продължи щателния си оглед. — Mirabile dictu! — възкликна той и скочи на крака.

— Какво има, господарю? — притече се Ранулф. По челото му се стичаха капки пот, всеки път реагираше така, когато ставаше свидетел на обесване. Много години по-рано единствено намесата на Корбет го беше спасила от същата участ.

— Mirabile dictu — повтори Корбет. — Изумително! Огледах труповете, поне бегло, но не открих никаква следа от белег или удар, нито от насилие или отрова — той сви рамене. — Поне на пръв поглед — Корбет тръгна към подиума, без да изпуска от очи онези, които в този момент бяха в голямата зала. Касълдийн стоеше приведен над труповете. Уендовър и Чансън пазеха при вратата, свитата беше зад тях и поглъщаше с очи ужасяващата гледка.

— Никой нищо не е докосвал, нали? — Корбет се обърна към Уендовър.

— Никой, сър — отвърна отривисто капитанът. — Кълна се. Аз влязох — посочи той труповете — и ги видях. Веднага излязох и изпратих съобщение на сър Уолтър. Всички трябваше да чакат отвън, докато не дойде господарят ми.

За Корбет не остана незабелязано раболепието на Уендовър към Касълдийн. Качи се на подиума и заоглежда изискано подредената маса.