Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Арсит извърна жълтеникавото си лице и елегантно попи капката пот над твърдата яка на робата си. Дарий беше твърде милостив. Сатрапът играеше със златната верига около врата си. Отиде към стената, сякаш заинтересуван от релефа на влюбен мидиец, миришещ лотосов цвят. Арсит си спомни думите на Дарий: „Покажете на Мемнон благоволението ми. Покажете му силата ми и най-вече, покажете му ужаса, който всявам.“ Арсит наведе глава. Беше направил и трите. Беше извел Мемнон в градините с фонтаните и сенчестите им пещери, за да се наслади на прохладната сянка на тамаринда, смокините и терпентиновите дървета, да вдъхне аромата на нарове, ябълки и череши. Внезапно, без предупреждение, те се озоваха в градината, която се намираше точно под Апанда — дълга морава, но обградена не от цветя и билки, а от ред кръстове, на които Дарий разпваше онези, които бяха предизвикали гнева му. В този случай — отряд конници, обвинени в страх и предателство; всички бяха съблечени, кастрирани и после разпнати върху високите дървени греди. Неколцина бяха умрели веднага, други щяха да агонизират дни наред. О, да, Мемнон беше видял ужаса.

Арсит отиде до прозореца. В градината отдолу бяха запалили фенерите и лампите. Макар да се наслаждаваше на аромата на цветята, носен от вечерния бриз, той имаше сърце на воин. Напрегнатите му сетива долавяха металния мирис на кръвта и тихите стонове на онези, които бяха още живи.

— Ще приеме ли плана ми Великия цар?

Арсит въздъхна, бързо погледна към един от церемониалмайсторите и леко поклати глава, предупреждавайки го по този начин да не се приближава до Мемнон. Все пак, родосецът беше варварин. Не познаваше протокола и етикета в двора на Божествения; не знаеше, че трябва да пазиш тишина, за да подготвиш сърцето и душата си за голямата милост, която скоро ще ти бъде оказана.

— Не знам какво става в ума на господаря ми — отвърна Арсит, връщайки се обратно. — Но когато отвори сърцето си за нас, ще познаеш мъдростта му. — Погледът му се отмести към Лизий. — И справедливостта му.

Мемнон почувства тръпка на безпокойство. Беше ходил на военни походи, събирал армии, подбирал наемници. Беше се справял добре — беше командвал хиляди хоплити 2 2 Ударна сила на древногръцката войска, пехота с тежко въоръжение за близък бой — Б.р. , ветерани от много войни, добре обучена войска, но имаше и нещо друго. Само да можеше да действа сам! Но навсякъде, където отидеше, шпионите на Великия цар го следваха. Мемнон беше чул слуховете и клюките. Персийските военачалници бяха вербували предатели в гръцкия лагер. Но той отказваше да го повярва. А сега чакаше в тази изпълнена със сенки стая, обкръжен от мълчаливи пазачи и придворни с лукави очи. Беше ли се объркало нещо? Мемнон знаеше, че не го харесват. Радваше се на благоволението на Дарий по две причини. Първо, беше доказал верността си. Второ, беше побеждавал македонците. Но самият Дарий беше демон! Избухлив и понякога крайно жесток, той си беше пробил път до трона, като изби съперниците си и се обкръжи с онези, които му бяха помогнали — режеше носове, вадеше очи, сечеше ръце и крака. Не беше избил всички. Някои от жертвите си беше оставил да бродят като печални призраци из двореца — предупреждение към всички, които биха заплашили златния трон. Дарий можеше да бъде кротък и мил, дори щедър до глупост, но за да поддържа реда в империята си, той се отдаваше на внезапни пристъпи на терор, като гръм от ясно небе. И бог да е на помощ на онези, които беше набелязал за унищожение!

— Той ви очаква!

Гласът на иконома отекна в преддверието. Мемнон пое дълбоко дъх и изтри потните си ръце в бялата роба — задължителната дреха за подобни случаи. Арсит вървеше пред него, останалите — отзад. Безсмъртните се обърнаха и ги обградиха от двете страни, докато изкачваха стръмните стълби към залата за аудиенции. Мемнон имаше чувството, че изкачва свещената планина Олимп, за да се яви пред съда на боговете. Пламъците на стотици факли, прикрепени на стените, пукаха и танцуваха на течението, оживявайки драматичните фрески по стените. Те изобразяваха Дарий и предшествениците му в победоносни битки срещу чуждестранни врагове — дори срещу демони от подземния свят, особено грифонът с лъвска глава и свирепия сфинкс. Мемнон се спъна и тихичко изруга. Усети аромата на лотос, който изпълваше свещеното стълбище. Погледна наляво. Лицето на Диокъл лъщеше от пот и той скришом хвърли поглед към господаря си с израз на преследвана газела. Мемнон принудено се усмихна. Най-много обичаше двама души — жена си Барсина и този слуга, който би дал живота си за него. Той протегна ръка и леко докосна китката на Диокъл, за да го успокои. Отдясно Лизий беше навел глава и не издаваше чувствата си, освен че от време на време поглаждаше добре оформената си бяла брада или тайно избърсваше потта от челото си.