Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Цял ден бяха предъвквали тази новина. Някои открито я коментираха, скупчени из стаите на двореца. Други, които се пазеха от царските шпиони, се срещнаха в уханните горички на плодородните и красиви градини, където всяко цвете и храст от царството процъфтяваше в черната плодородна почва, специално донесена от Ханаан. Всички бяха съгласни с едно — Великият цар беше разтревожен. Тъмна сянка беше надвиснала на границата на владенията му. Александър Македонски идваше! Александър, син на тирана Филип и вещицата Олимпиада. Александър, когото Демостен Атински презрително беше нарекъл „дете“ и „просто наивник“. Очевидно всички демони бяха на негова страна. Беше си пробил път до върха, унищожавал заговорници, разпъвал бунтовници и покорил онези диви племена, на които Дарий беше платил богато, за да нападат границите на Македония. Но тези варвари се преклониха, сключиха мир и се заклеха във вярност на Александър. Всички смятаха, че той ще загине в мрачните, студени гори на Тесалия, но той се върна изгладнял като вълк и разби враговете си. Атина беше смазана. Знатните й граждани, които Великият цар беше дарявал със златни дарици, се укриха или се свиваха като пребити псета там, където биха ги приютили. Дори Тива, градът на Едип, се беше превърнал в опустошени руини, в касапница, където вилнееха лешоядите и ята черни мухи бръмчаха около непогребаните трупове.

А сега Александър Македонски беше обърнал очи на изток. Като главнокомандващ на Гърция, той беше дал свещена клетва да води война докрай, с огън и меч, по суша и вода, срещу Великия цар. Шпионите вече бяха пристигнали в галоп. Александър напуснал Пела. Александър настъпвал на изток. Александър бил при Хелеспонт, загледан алчно през сините му, бързо струйни води към блясъка на Персеполис. Някои казваха, че водел голяма армия. По-разумните смятаха, че има само тридесет или четиридесет хиляди души, а Великият цар със сигурност можеше да се справи с подобна сган. Но спокойствието на Дарий беше нарушено. Беше се опитал да държи македонеца на разстояние с помощта на златото си, но сега вълкът душеше току пред вратата му. Дарий беше повикал Мемнон Родоски с думите, че за да победиш един вълк, ти трябва друг вълк. Мемнон беше прекарал известно време като заложник в македонския двор; беше изучил характерите на Филип и сина му; беше наблюдавал как македонските фаланги с малките си щитове и дълги копия разбиват една след друга гръцките армии. Най-накрая Мемнон беше избягал от Македония и сега се ползваше с доверието на Великия цар. Мемнон разбираше от вълци. Беше се бил храбро срещу Парменион, македонския ветеран — пълководец, изпратен през Хелеспонта, за да изгради предмостие за македонските войски.

Но точно тази вечер, чакайки в преддверието в подножието на стълбите, които водеха към Апанда, Мемнон не се чувстваше привилегирован. Стоеше с немия си слуга Диокъл и главния си коняр Лизий и нетърпеливо потропваше със сандала си заради забавянето. Помещението беше задушно и горещо, охранявано от „ябълконосците“ и изпълнено с придворни и икономи — мидийци, а не перси, в ярки роби и панталони, със силно гримирани лица и проблясващи халки на ушите. Те също долавяха неловкостта на варварина и неспокойно кръжаха наоколо, чаткайки с високите токове на ботушите си. От време на време спираха и хвърляха лукави погледи към Мемнон. Не обичаха каквито и да било гърци. Особено Мемнон, с лъсналата му от благовонни масла плешива глава, острите черти, сбръчканото и загоряло лице, счупения крив нос, изкривените безкръвни устни и пронизващите жестоки очи.

„Никога не вярвай на грък“ казваха персите. Без изключение!

— Колко още ще чакам? — попита Мемнон на гръцки, който прозвуча твърдо и дразнещо. Гласът му стресна пойните птички в златните клетки, увиснали на сребърни вериги от кедровите греди.

— Бъди търпелив, господарю.

Спътникът на Мемнон, персийският принц Арсит, сатрап на западна Фригия, тактично се усмихна и поклони, вдигайки ръка пред устата си, сякаш за да поглади намазаните си с благовонни масла мустаци и брада. Ако зависеше от Арсит, Мемнон, глупавият на вид Диокъл и кривогледият Лизий щяха да бъдат хвърлени на крокодилите; но Мемнон се радваше на царското благоволение. Когато пристигна предишната вечер, той беше посрещнат с големи почести. Придружен до мрачния, ухаещ харем на Дарий, Мемнон беше обявен за „приятел на Великия цар“ и тържествено посрещнат от облечените в скъпи копринени дрехи жени на Дарий, които сияеха като светулки заради отрупаните си с тежки накити шии, глезени и китки. Бяха извадили от сандъците си злато, за да напълнят ковчежето, което един евнух носеше до Мемнон. Гъркът трябваше да го отнесе в знак на приятелството и вниманието на царя. Освен това му бяха показали царската съкровищница, Червената къща, чиито стени и тавани бяха изградени от кървавочервен камък и където десетки хиляди таланти злато се пазеха в сандъци, ковчежета и кошници.

Читать дальше