Пол Дохърти - Дверите на ада

После влезе във вътрешността на палатката — знак, че разговорът беше приключил.

— Ще си допия виното — кисело каза Клит. С черното си подплатено наметало той приличаше на голяма мечка, която опипваше раната на дясната си буза.

Хефестион тръгна след Александър, а Теламон излезе, все още леко замаян от битката. Спомни си думите на баща си: „Никога не разбираш какво става по време на битката. След нея в ума ти остават само отделни картини.“ Лекарят погледна небето и се учуди колко бързо беше минало времето — слънцето залязваше, хладният бриз гонеше жегата. В ума му още се въртяха сломени от боя — скърцането на катапултите; огънят, падащ от небето, бутаните напред заслони; стрелците, падащи под дъжд от стрели. Мъже, които се гърчат от уплаха, черен дим, който скрива всичко. Тропотът на копитата и ярките туники на персийската конница, македонските фаланги, които се втурват напред… — Можеше да загинем — въздъхна той. Припомни си ранените и усети угризения. Напусна царското заграждение и влезе в лагера. Войниците бяха забравили ужасите от деня и се трупаха около лагерните огньове. Тръби и рогове сигнализираха за онези, които все още имаха задължения в конюшните или копаеха нужници. Останалите бързаха да отворят кошниците с дажбите си, в които имаше обичайните хляб, месо и лук, поръсени със сол и мащерка и увити в смокинови листа, за да се запазят пресни. Каруцата с виното мина и всеки отряд получи по две големи кани. Теламон забърза нататък. В другия край на лагера беше опъната редица от палатки. Трима от царските лекари — Пердикъл, Клеон и Никий — вече работеха в тях. Престилките и ръцете им бяха изцапани с кръв.

Ранените бяха разделени на три части: онези, които можеха да бъдат превързани бързо, онези, които щяха да отнемат повече време и безнадеждните случаи, за които нищо не можеше да се направи, освен да им се даде вино с опиат и милостиво да им се пререже гърлото. С последните вече се бяха справили и на близкия хълм беше издигната погребална клада, върху която бяха нахвърлени труповете.

— Жреците ще се оправят с тях — извика Клеон, наведен над една носилка, — и щом се стъмни, ще запалят кладата.

— Колко убити има? — попита Теламон, докато поемаше кожената престилка от един помощник.

— Общо около четиристотин.

Теламон се загледа в редицата трупове на тревата, всеки увит в одеялото си. Разбираше отвращението на баща си: младежи от различни народности — гърци, критяни, родосци, неколцина сирийски наемници и македонци — лежаха спокойни в смъртта с ръце, отпуснати покрай телата, изпъстрени с ужасни рани. Някои от труповете бяха без глави, на други липсваха ръцете или краката, трети представляваха овъглени скелети и парчета плът, висящи като увехнали листа. Миризмата беше натрапчива. Един санитар му подаде напоена с благоухания гъба и Теламон с наслада вдъхна свежия аромат. Някий викаше за помощ и той се отправи към него. След това тръгна по редицата с ранените — превързваше рани, слагаше шини, успокояваше разтревожените войници с уплашени очи, че ще оздравеят. Падна мрак. Запалиха факли. Теламон продължаваше да превързва, мажеше мед и сол върху рани, крещеше на санитарите да държат здраво войниците, когато чу врява и рев откъм лагера. Той скочи на крака. Един прислужник дотича през тревата, подскачайки като елен.

— Отново на бой! — викаше той. — Отново на бой! Теламон каза на санитаря да довърши превръзките и забърза обратно към лагера. Навсякъде цареше хаос и объркване. Войниците търсеха мечовете и щитовете си. Командири крещяха на отрядите си да се престроят. Бойни рогове свиреха тревога. Конниците извеждаха конете си. Теламон влезе в царското заграждение. Царят, обграден от военачалниците си, обличаше бронята си.

— Какво правиш тук? — попита Александър гневно. — Мислех, че си с другите в палатката на писарите. Добре, ела. Хайде!

Теламон не знаеше защо отива. Касандра би го попитала същото, а отговорът беше ясен: от любопитство. Някой му доведе кон и той се присъедини към дивия галоп на царя през лагера и обратно по пътя към скалистия полуостров, сега окъпан от лунна светлина. Още с пристигането си чуха бойния рог да свири оттегляне. Царят и свитата му спряха. Командири с факли тичаха към тях. След тях войници носеха носилки с още ранени.

— Какво стана? — попита Александър.

— Двама войници от полка на Пердикъл — обясни един офицер — си изпили виното твърде бързо. Излезли от лагера и предизвикали Мемнон на личен двубой, подканвайки го да изпълни същия номер като днес.