Пол Дохърти - Домина

Боговете са ми свидетели, сърцето ми застина, стомахът и вътрешностите ми се свиха от страх. Калигула! Призракът на мъртвия император беше излязъл от гроба. Той стоеше зад мен и шепнеше в ухото ми същите онези ужасни звуци, които издаваше, когато си говореше сам. Една сянка сякаш се спусна към нас, а светлината на луната беше слаба и факлите едва просветваха. Мястото беше ужасяващо.

— Това е гробът на Калигула, нали? — попитах.

— Така е — отвърна Агрипина. — Из цял Рим се говори, че това място е обитавано от демони — тя ме погледна умоляващо. — Той идва при мен, Парменон, в тъмните часове на нощта. Виждам окървавеното му лице, моли ме да го погреба. — Домина замълча. — Опитах се да го направя, но никой не иска да ми помогне.

Събрах смелост и направих това, за което ме бе помолила. Наоколо лежаха кирки и мотики, захвърлени от робите, които се бяха опитали да свършат тази работа, но бяха побягнали в ужас. Отместих камъните и започнах да копая меката пръст отдолу. Скоро изрових трупа, увит в зацапано платно. Тъй като бе отчасти изгорен, огънят беше очистил останките. Лицето му беше неузнаваемо, покрито с огромни петна от изгаряне, макар че бе лесно да разпознаеш формата на главата и уродливия кичур коса в основата на врата, който не беше засегнат.

Телохранителите на Агрипина си бяха възвърнали смелостта и по нейна заповед събраха сухи клонки. Почти не поглеждах онова, което носех, но го сложих на земята и помогнах на останалите да издигнем импровизирана погребална клада, преди да сложа трупа върху нея. Агрипина прошепна няколко молитви и заля трупа и дървата с масло от една амфора. Донесоха факла и всичко, което беше останало от Калигула, приятеля на боговете, бе погълнато от огъня.

Агрипина никога повече не спомена погребението на брат си. Върна се в къщата и продължи да играе ролята на благородна отшелница. Водеше живот на миролюбива матрона, напълно посветена на сина си, винаги готова да забавлява императора с лекции, маски и декламации, повечето от тях свързани с историята на Рим. Тя и Месалина се дебнеха като два леопарда. Ако императорът не можеше да дойде, Агрипина забавляваше освободените му роби Нарцис и Палас, висши чиновници, които отговаряха за хазната, дворовете и достъпа до императора.

Аз я придружавах навсякъде. Агрипина не споменаваше императора, двора или политиката дори когато Клавдий започна обичайната чистка в сената и си отмъсти на онези, които го бяха обиждали и унижавали през годините.

През първия февруари след възцаряването му Месалина роди хилаво момченце, което веднага бе наречено Британик. Агрипина играеше ролята на любезната родственица и изпрати подаръци на двамата родители, както и на детето. Тя добре прикриваше гнева и омразата си. Дебнеше Месалина като дива котка плячката си, но нито веднъж не показа нокти, водеше битките си чрез сестра си Юлия, която с красотата и бурния си, разточителен живот се бе превърнала в прицел на клюките във висшето общество на Рим.

Агрипина незабелязано я бе превърнала в свое оръдие. Тя представи сестра си на единствения мъж, от чийто ум се възхищаваше — на нашия благороден иберийски философ Луций Аней Сенека. Така и не разбрах защо му се възхищаваше толкова.

— Може би той ни е предал на Калигула — напомних й.

Агрипина поклати глава.

— Онзи предател е още жив.

— Какво? Ораторът Афер?

— Онзи предател е още жив! — повтори тя с разширени очи.

Говореше, разбира се, за стария Клавдий. Тя притисна пръст до устните ми.

— След време, Парменон, всички дългове се уреждат.

Сенека все още ме безпокоеше. Беше се върнал от изгнание по-лукав и отмъстителен от всякога. Освен това беше изпечен лицемер. Пишеше трактати за младостта и старостта, съчиняваше красноречиви размишления за човешката съдба. Проповядваше бедност и аскетизъм, но се наслаждаваше на удобствата на висшата класа. Твърдеше, че презира богатството, но знаеше как да умножава парите си не по-зле от някой лихвар.

Агрипина обсъждаше с него философски проблеми, изостряше ума си, подготвяше се за нови разговори с Клавдий. Не криеше и амбицията си Сенека да стане учител на любимия й Нерон. Играеше хитра подмолна игра или поне така си мислеше. Хранеше и поеше Сенека, смееше се на остроумията му, ласкаеше арогантното му его, но отказваше да флиртува. Затова пък сестра й Юлия беше смятана за любовница на философа. Двамата станаха редовни посетители в двора, привилегировани гости, които трябваше да бъдат канени на всяко важно празненство или вечеря.