Пол Дохърти - Домина

Тя се завъртя на стола. Когато се ядосаше, лицето на Агрипина се променяше — издължаваше се, ставаше по-строго, скулите изпъкваха, а чувствените й устни се превръщаха в розова линия. Тя прочете мислите ми.

— Какво има, Парменон? — повтори.

— Мамо, мамо, какво става? — Нерон скочи и се вкопчи в крака й.

Агрипина го прегърна през раменете.

— Тихо, мъничък — успокои го тя. — Ще те заведа в градината. Купила съм нови рибки. Парменон има да ми каже нещо, нали, Парменон?

Гърлото ми беше пресъхнало. Не бях виждал Агрипина по-ядосана.

— Слухове, Домина, обикновени клюки. Нали ми плащаш да ти ги съобщавам?

— Нищо не ти плащам — дрезгаво прошепна тя. — Ти ми принадлежиш, Парменон, телом и духом. Познавам по очите ти — Месалина чака второ дете, нали?

Потвърдих.

— Прислужниците говорят, че цикълът й е спрял от два месеца. Ще се закълнат, че бащата е Клавдий. Месалина вече се е съветвала с акушерките и авгурите. Според предсказанията щяла да роди здраво момченце.

Агрипина не трепна.

— Чу ли ме, домина?

Тя прегърна по-здраво Нерон.

— Вън! — заповяда ми.

Беше прехапала ъгълчето на устната си толкова силно, че струйка кръв се стече по брадичката й.

— Излез и ме остави сама!

През следващите няколко дни изобщо не я видях.

Беше се затворила в покоите си и караше да носят там храна за нея и сина й. Други хора идваха и си отиваха — легионът от шпиони, които поддържаше в града, търговци, скитници, някой и друг преториански войник. Знаех, че е най-добре да я оставя на мира. Виждах и посетителите, които идваха през нощта — конници, войници — в градината отдолу, пламъчетата в мрака, трополенето на каруци.

Най-накрая кризата отмина. Агрипина отново ме повика в стаята си, където седеше на същото столче. Дългата й черна коса бе отметната назад, но по лицето й нямаше грим. Изглеждаше по-стара и сурова.

— Искам да срешиш косата ми, Парменон — заяви тя, — за последен път.

Сърцето ми замря. Реших, че ще ме отпрати.

— Среши я, погали я, вдъхни аромата й. Хайде! Взех четката от кошничката от слонова кост и се подчиних. Поднесох косата й към лицето си.

— Значи така — каза тя, сякаш не бяхме прекъсвали разговора си, — Месалина очаква дете. — Агрипина въздъхна. — Отново препятствия, а, Парменон? Нов боец на арената. Да ти кажа ли какво ще направим?

— Да, домина.

— Ще си мълчим и ще чакаме.

Сресах косата й. Щяха да минат много години, преди да го направя пак.

От този ден Агрипина се промени: носеше косата си прибрана като римска матрона. Облеклото й следваше повече републиканската мода, отколкото показния разкош на Клавдиевия двор. Не се гримираше и рядко слагаше накити на шията или пръстите си. Освен това нае учител, онзи дребен непрокопсаник Аницет, който я беше обучавал на историята на Рим и интригите на Клавдиите. Бях очарован. Не бях виждал такава актриса. Това вече не беше младата, страстна и буйна Агрипина, а сурова римска матрона. Вечерите й станаха толкова скромни и скучни, че често заспивах. Понякога, но рядко, тя улавяше погледа ми и намигаше бързо. Все по-често канеше сестра си Юлия на гости и двете се разхождаха из градината ръка за ръка. Юлия много приличаше на Друзила — беше мургава, с пищно, чувствено тяло, предизвикателни жестове и звънтящ смях, но блудкава и празноглава. Скоро тя попадна под влиянието на Агрипина, на която разказваше клюките от двора и всички скандали в града. Агрипина седеше, слушаше и мъдро кимаше.

Една вечер домина покани на вечеря император Клавдий. Властта променя хората. Клавдий може да се правеше на глупак, но скоро показа, че е проницателен и безмилостен като всичките си предшественици противниците му и в страната, и в чужбина бяха жестоко смазани. Агрипина го приветства като почитан родственик и отведе него и Месалина до почетната лежанка. Ако домина изглеждаше старомодна, Месалина сияеше като слънце в небето. Не беше много висока, но с идеални форми и начинът, по който вървеше, караше мъжете да се обръщат след нея. Имаше кръгло кукленско лице, малко носле, пълна уста и необичайни тъмносини очи, които блестяха под червенозлатистата коса. Носеше повече накити на едната си китка, отколкото Агрипина имаше в ковчежетата си. Обичаше да се облича в бяло. Когато влезе в трапезарията, светлината проблесна върху огърлицата и обиците й и тя засия като богиня, явила се пред простосмъртните.

Агрипина я ухажваше и се стараеше да отгатне всяко нейно желание. Клавдий налапа въдицата, но Месалина заподозря какво крои. По време на вечерята тя пи малко. Слушаше със злобна усмивка как домина ласкае Клавдий и го впечатлява с познанията си за Рим, легендите и обичаите му. Императорът я слушаше с открито възхищение, докато накрая заспа, както обикновено. Месалина се приведе напред. Сигурно Хубавата Елена е изглеждала така — красива, вероломна и много, много опасна.