Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

Елена въздъхна. Това насочи мислите й към „мишлето“, Клавдия, с нейното сладко обло личице под гъстата черна коса; крехка, приветлива, спретната и непретенциозна, с изключение на онези очи, черни и страстни, и пъргавия ум зад тази невинна маска: съвършен agens in rebus ! Наистина, беше една от най-добрите. Елена имаше нужда от нея. Трябваше да измъкне Клавдия по-надалеч от онази пъстра паплач, която вдигаше врява в кръчмата на чичо й Полибий край Флавиевата порта…

Вдигна очи и се загледа над арената, без да чува виковете и радостните възгласи, когато свалиха още едно голямо бронзово яйце. Оставаха още две обиколки. Тя се вгледа в морето от лица. Някъде на горните редове, стиснали костените си пропуски, трябваше да бъдат Полибий и неговата шайка постоянни посетители на „Магариците“.

Елена се обърна да заговори сина си, после промени намеренията си и се сети за Поругателя, онзи подъл убиец, който бродеше из мръсните улици и тесни проходи на Целийския квартал. Питаше се дали Клавдия знае нещо за това. Имаше обаче един по-неотложен въпрос: тайнственото убийство на Атий Енобарб. Дали смъртта му не заплашваше нейния блян за един нов Рим? Дали не беше препятствие към res secretissima , най-тайното нещо?

Елена се обърна към арената. Верни ли са историите, питаше се тя. Дали галилеецът Петър, най-близкият приятел на възкръсналия Христос и първи епископ на Рим, е бил разпънат на кръст с главата надолу на това място? Дали трупът му е бил погребан тайно близо до мястото на екзекуцията?

Внезапен рев откъсна Елена от мислите й. Тя погледна надолу. Скорп се бе доближил премного до стълбовете и лявото колело на колесницата му навярно беше закачило колоната, защото сега криволичеше. Павзаний беше преминал край него и вече напредваше с грохот към финалната линия. Елена се наведе и разтърси рамото на Константин.

— Знам, майко — обади се той. — Очаквай неочакваното!

— Не, скъпи ми сине! — просъска Елена. — Следи за внезапната грешка, която може да погуби всичко!

Вдигна глава и улови острия, немигащ взор на Клавдия. Да, помисли си Елена, докато кимаше на „мишлето“ си: не от злобата на враговете си трябваше да се бои, а от грешките на своите приятели. Елена трябваше да измине дълъг и опасен път. Благоразумието и бдителността бяха нейната сигурна защита срещу кървавите убийства и интригите. Пак се обърна назад. О, да, и Клавдия…

Клавдия леко се изкашля и се огледа из Херкулесовата зала в Палатинския дворец. Надбягването беше свършило, тълпата весело бе крещяла или дюдюкала в зависимост от това кой печелеше или губеше. Чуха се много викове, че надбягването е било нагласено. Клавдия всъщност не се интересуваше особено много от него. Вече се канеше да си тръгне, когато Бур, началникът на германските наемници, й даде ясно да разбере защо са я поканили в императорската ложа. Августата искаше да я види.

— Знам! — изсъска Клавдия срещу ухиленото брадато лице на германеца, което вонеше на вино, месо и парфюм.

Сега двамата бяха тук, седяха лениво, сякаш на интимно пиршество, въпреки че истинската причина за присъствието им най-вероятно беше някакъв назряващ проблем. Клавдия седеше пред „най-августейшата от майките“. От дясната страна на Елена се бе отпуснал Константин, със зачервено лице, полузаспал. Маска, помисли си Клавдия. Константин беше ленив, но много способен, капризен, но състрадателен. В много отношения роден артист, той би бил чудесно допълнение към актьорската трупа „Сатирикон“ на Лабиен, която лагеруваше край „Магариците“.

Отляво на Елена седеше загадъчният Силвестър, в скромна туника и наметало. Беше ведър на пръв поглед мъж, но също актьор, помисли си Клавдия, човек, толкова опасен, колкото и Елена, и Константин, с бляновете си за този и отвъдния свят. Зад Августата беше вечно бдящият Бур, убиец до мозъка на костите си, а до него — глухонемият Анастасий, който говореше с очи на Клавдия и я предупреждаваше да внимава. Муран се беше настанил на стол до Клавдия с леко разкрачени мускулести крака. Бившият гладиатор вече бе свикнал на такива срещи, още повече, че сега беше назначен за телохранител на Силвестър. Това бе породило у Клавдия огромно облекчение — приемаше всичко друго, само не и арената!

Клавдия се загледа във фреската върху стената зад Августата. Тя прославяше подвизите на полубога Херкулес, който крадеше червените крави от чудовищния крилат Герион и пращаше други гиганти обратно в огнените гробници на подземния свят. Клавдия въздъхна и премести поглед върху полираната маса от рядко африканско цитрусово дърво, украсена с теракотени орнаменти с цвят на охра.