Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Колкото до останалото — въздъхна той, — имаш право. — Той посочи с ръка градината: — Рим! Харесваш ли го, Клавдия? — После се обърна към Урбана и Касия: — Те не го харесват. Те са дъщери на британски племена.

Харесват християнството, защото все още е нещо по-различно, не е истински римско. Някога се покланяха на египетските богини, които замениха с Магдалина. Мислех, че това е удивително. Аврелиан не правеше онова, което искаше Урбана. Той подцени тъмната ярост, гордостта, криеща се в нея. Тя ненавиждаше Аврелиан и всичко, което му беше скъпо. Беше толкова лесно! Аз се свързах със Сезотен, срещах се с него предрешен, по тъмно, давах му нареждания, предавах му неговия дял от печалбата. Както сама каза, никой не пострада, никому не беше нанесена истинска вреда. Защо трябваше да се противопоставям, ако неколцина тлъсти, богати римляни загубят децата си за няколко дни срещу малка част от имането си? Особено ако го сравниш с онова, което бях изгубил аз! Никога не надмогнах омразата си към римляните и техния град. — Той извърна глава: — Не възразявах срещу игрите им или тяхното глупаво домогване към прашни знания. Когато убиха Александър, започнах да си задавам въпроси. Сетне военачалникът Аврелиан умря и аз започнах да подозирам някои неща. Боговете знаят, че нямам пръст в смъртта му. Наблюдавах твоя мъж на арената, знаех какво е да си воин, да се сражаваш под слънчевата светлина, да бъдеш истински. Ако ти не беше се сблъскала с мен, навярно щях да напусна Рим и да отнеса тайните си в гроба, но защо трябва да умра на кръста? За какво? Не, ще тръгна по пътя на воините.

— И всичко онова, в което Клавдия обвини Урбана и Касия, е вярно? — остро попита Елена.

— Това е истината. — Леарт се изправи. — Искам да умра.

— Бур! — извика към мрака Елена. Германецът пристъпи напред с вече изваден меч. — Не тук! — заповяда императрицата. — Не тук, където се забавлявахме. Намери някое самотно място. И да стане бързо!

Леарт се поклони и без да обърне внимание на другите, се остави германецът да го отведе. Сега Елена седеше на крайчеца на лежанката си, Константин вече не се правеше на пиян.

— Вие ще бъдете разпънати! — извика той. — За всичките злодеяния, което сте извършили!

— Не, не! — прекъсна го Елена. — Мисля че някога ти, Касия, наричаше себе си царицата на нощта. Права беше. Вие и двете сте царици на нощта, господарки на мрака. Замисляхте отвличания, похищения, убийства и предателства. Ти, Урбана, уби собствения си мъж, един римски пълководец, и прекрасния му млад син Александър. И за какво? За пари! А ти, Касия, която винаги я следваше, с нея бяхте като — Елена посочи към Урбана и процеди думите си — „душа и тяло“. — Императрицата се изправи. — Обвиненията на Клавдия са доказани. Признанието на Леарт само ги потвърди. Сигурна съм, че хората, които изпратих да претърсят вилата, ще подпечатат съдбата ви. Обаче вие няма да умрете на кръста!

Урбана започна да хълца.

— Тишина! — заповяда императрицата. — Муран се позова на древните обичаи на Рим. Това правя и аз. Вие двете ще бъдете отведени на Нечистите полета и ще бъдете затворени в килия под земята. Ще останете там без храна и вода четирийсет дни. Ако в края на това време все още сте в състояние да твърдите, че сте невинни, пак ще си помисля, но съм убедена, че действително сте виновни. Империята иска справедливост, справедливост иска и Бог. — Елена вдигна ръка и щракна с пръсти: — Отведете ги!

Тръбите прогърмяха и уплашените птици с дрезгави крясъци се разлетяха из небето. Нечистите полета очакваха две знатни римски матрони да бъдат погребани живи. Прекараха Урбана и Касия в талига през града, с мръсни, покрити с прах дрехи, с остригани глави и дамгосани лица, изложени на яростта на тълпата. Те напуснаха града през Целийската порта. Тълпата вече бе изморена да крещи подир тях, да ги замеря с камъни и нечистотии. Зад талигата вървеше отряд от императорската гвардия, а от двете й страни яздеха войници от помощната конница. Двете жени бяха сломени и когато пристигнаха на Нечистите полета, седяха свити, с наведени глави и дори не се докосваха една друга.

Елена заповяда Клавдия и Муран да присъстват на края на Урбана и Касия. Нареждането бе донесено от Бур. Сега той помагаше на затворничките с оковани китки и глезени да слязат от талигата, а после ги повлече по насипаната с дребни камъчета пътека към сивите каменни стъпала, водещи до подземната килия. По заповед на императрицата Клавдия вече бе слизала там, за да се увери, че всичко е готово. Тя никога досега не беше преживявала ужаса от такова злокобно, мрачно, забравено от боговете място. Сиви стени, сиви камъни на пода, сив таван, без никаква пролука, без прозорец, нищо, освен една пейка и маса с поставен върху нея калаен поднос с две глинени чаши вода и комати сух ръжен хляб, последното, което жените щяха да получат. Вратата беше от тежки дъбови дъски, подсилени със стоманен обков и железни гвоздеи. Когато я затвореха, вътре нямаше да прониква никаква светлина, щеше да царува само пълен мрак. Клавдия почувства някаква жал за двете жени, обаче Муран й напомни за давещия се в кръвта си Александър, за умрелия от разбитото си сърце Аврелиан, за ужаса и страданията на отвлечените деца.