Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Откри ли нещо за произхода на Теодор?

Клавдия затвори очи. С радост би отишла да спи, но знаеше, че ако не й каже всичко сега, Елена няма да се поколебае да я извика в двореца и посред нощ. Опита да събере мислите си, да си спомни всичко — как се връщаше тук с Муран и Теодор, как Теодор посети храма на Хатор, как актьорът бъбреше за миналото си, къде е бил, с кого се е срещал.

— По произход бил от Египет — Клавдия отвори очи. — От Мемфис на Нил. Бил посветен на богинята Хатор, Господарката на мрака, Господарката на белите стени. Когато се връщахме тук, посетихме храма на Хатор. Той поговори съвсем малко с великия жрец Сезотен…

— А, да, чувала съм за него.

— Теодор искаше да благодари за избавлението си; помоли Сезотен да прекади с тамян, после си тръгнахме. Наблюдавах го през цялото време.

— Храмът на Хатор! — процеди през зъби Елена. — Запуснато място, пълно с гнусотии и скверни обреди и ритуали. Нещо друго?

Клавдия завъртя отрицателно глава.

— Тогава върви и се наспи добре, Клавдия. Утре в деветия час трябва да освободят Антония в гробището край Виа Апиа. Искам да бъдеш там. Не се излагай на опасност, но бъди нащрек, виж какво може да откриеш. Приближи се, мишлето ми!

Клавдия премести столчето си и Елена се наведе напред.

— Всички отвлечени са били освобождавани там — прошепна Елена. — Помислих върху онова, което ми каза, Клавдия. Самото гробище е гора от камъни, храсти и дървета; под него лежат катакомбите, които сега са напуснати от християните.

Клавдия бавно размърда ръката си и пусна пергамента, който Силвестър й беше дал, в малката кесийка, окачена на колана й. Елена толкова се бе замислила, че не забеляза нищо.

— Е, както знаеш, Клавдия, ти си една от многото мои слуги, един от многото е и Касий Херея. Херея е много полезен човек, Клавдия. Християнин, заловен по време на гоненията, разпитван и осъден да работи в мините на Сицилия, където прекарал поне десет години. Умее да оцелява във всякакви ситуации, селянин по рождение; научил се е как да остане жив в галериите и тунелите на мините край Сиракуза. Показах му карта на катакомбите под Виа Апиа, най-добрата, която можах да получа. Даде ми я презвитер Силвестър. Херея и аз най-внимателно я проучихме. Той се съгласи с мен — продължи Елена, — че катакомбите може да бъдат естествено скривалище за похитителите; там, в галериите, проходите и тунелите те може да крият жертвите си. Освен това катакомбите имат толкова много входове, че дори кучета не биха могли да ги открият — Елена затъкна столата около раменете си. — Херея има определени дарби, наследство от дългия му престой в мините. Може да намира пътя си в тъмното. Не се страхува от затворени или ограничени пространства. Може да си намери път през най-заплетени лабиринти. Освен това има извънредно чувствителен нюх, някакъв животински инстинкт за опасност. Сега ще трябва да се потруди — прошепна Елена. — Похитителите навярно мислят, че на заранта може да се опитаме да претърсим катакомбите, но Херея ще се промъкне по тъмно и може и да открие нещо. — Императрицата стана и протегна ръка към Клавдия, за да целуне тя пръстена й, после отново се наведе и стисна рамото на момичето: — Каквото и да стане, утре бъди на гробището много преди уречения час…

Бившият роб Херея нямаше да се съгласи напълно с царствената си господарка: сетивата му наистина бяха остри, но спомените от сиракузките мини винаги се връщаха у него, когато тръгваше да преследва някого. Херея много се гордееше с миналото си. Бе преживял мините с техните мрачни, едва осветени галерии, които миришеха на сол и където смъртта можеше да те застигне по най-различни начини: задушаване, глад, жажда, срутила се скала, от самата умора да си проправиш път, от жестокостта на надзирателите или диващината на другите осъдени, които можеха да те убият за залък хляб или чаша горчива вода. Ужасни времена! Спомените отново нахлуваха в него, докато се промъкваше надолу по тесния, покрит със ситни камъчета канал под гробницата на трибуна Ларенций, служил в Дакия преди сто години. Един остър камък поряза крака му, но той меко скочи на земята. О да, това му напомняше мините! Чернотата го обгръщаше като саван, наред с горещия, задушлив въздух и постоянното чувство за заплаха, за промъкваща се опасност.

Херея поклеча известно време, докато привикне с обстановката. Беше дребен, жилест мъж със зорки очи над хлътналите бузи, с пръсти, тънки като птичи крачета и яки като жили на камшик мускули на краката. Беше се подготвил добре за това. Бе проучил и запаметил подземните пътеки. Беше се помолил на Христос. В малката торбичка, която носеше, имаше лампа, въже и кама. Херея бе свикнал с такива приключения. Елена често го използваше да слиза в катакомбите и да търси там ценни неща и реликви, но този път беше различно. Императрицата го предупреди, а и Херея не беше глупав. Той знаеше за похищенията в Рим и осъзнаваше, че катакомбите са царството на инферните, „Изчадията на ада“, онези изхвърлени от обществото мъже и жени, които се притаяваха в тях, за да вземат за плячка всички онези уязвими, слаби хора, достатъчно глупави да се спуснат там. Императрицата му обеща щедра награда, достатъчно пари, за да даде пир на себе си и приятелите си със закръглените куртизанки, към които имаше такава слабост. Сърцето му го подтикваше към това. Прекараните под земята на Сицилия години му помогнаха да осмисли страданията и силата на Христа и когато го освободиха, реши да изпита колкото е възможно повече наслади. Той затвори очи, успокои дишането си и си спомни нарежданията на императрицата. Не беше тук да освобождава някого, а само да намери, да претърси и да докладва.