Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Каза ли на пълководеца Аврелиан?

Клавдия погали врата на кобилата и сви рамене:

— Нямах избор, той трябваше да знае.

— Ние сме невинни! — отбранително заяви Крисп. — Не сме участвали в убийството на Постул!

— Знам! — подчерта Клавдия. — Както го знае и Аврелиан.

Секунд размени няколко думи със своя придружител и също пристъпи към нея.

— Искахме да поговорим с теб, преди да тръгнем — каза той. Вдигна кожената торба, която носеше. — Имаме малко вино от Кампаня. Военачалникът Аврелиан го прати. Купихме и пресен хляб от една пекарна край градските порти.

Клавдия остави робите на Аврелиан да си бъбрят и седна с двамата ветерани в сянката на едно дърво, от където се виждаше езеро, покрито със зелен жабуняк. Над него летяха водни кончета, а от дърветата, които го ограждаха, долиташе приглушеното жужене на пчелите. Разделиха си хляба и пиха подред от винения мях. Клавдия отпи няколко глътки и им го върна.

— За какво искахте да говорим?

— Не беше така, както ти го разказахме — изръмжа Крисп между два залъка.

— Кое не беше така?

— След нападението — Секунд изтри уста с опакото на ръката си. — Когато свършихме с избиването, Статил поиска да се позабавлява. Ние бяхме преследвали отряда до гъсталака от пирен, бяхме избили онези в укреплението и бяхме изгорили телата им, струпани на купчина като кървави житни снопове. Но не и главния вожд. Целия следващ ден ние, или по-скоро Статил, го изтезавахме. Разпънахме го на стената и рязахме плътта му. Отначало мъжът се държа храбро, държеше устата си затворена, но всеки си има граници на издръжливост и късно следобед той вече крещеше и молеше да умре. Всички ние бяхме корави войници, бяхме правили неща, за които не си и сънувала, Клавдия, но дори и на нас ни дойде в повече. Статил преряза гърлото му и това беше краят.

— Най-лошото от всичко беше, че… — Крисп отпи огромна глътка от виното, — … че Статил доведе Златната дева да гледа „забавата“, както се изрази той. Тя припадна на два пъти, но я свестяваха и я принуждаваха пак да гледа.

— Защо ми разказваш това? — попита Клавдия.

— Ние се зарекохме — отговори Крисп, — че каквото и да е станало на стената в онази нощ и на следващия ден… да, бяхме чували как фуриите 73 73 Фурии — римски демони на подземното царство, богини на отмъщението и угризенията на съвестта, отъждествявани с гръцките Еринии. — Бел.прев. на Хадес преследват плячката си.

— И какви са фуриите тук?

Клавдия не можеше да повярва. Ето я, седнала тук в сянката, в тази красива привечер, когато сенките се удължават, птиците пеят чисто, пеперудите все още летят, а щурците скрибуцат в тревата, с двама мъже, които описват кошмар, случил се преди години в някаква самотна пустош под голямата мрачна стена в британския север. В онзи ден беше станало нещо, което, както каза Крисп, бе пуснало на воля една омраза, която се промъкваше като отмъстителен дух, дирещ своята плячка.

— Сигурни ли сте, че всички са били избити? От онзи пиктски отряд, искам да кажа.

— Главният вожд имаше син — присви очи Крисп, — момче на не повече от тринайсет или четиринайсет години. Научихме го, когато изтезавахме баща му. Статил ни прати да намерим трупа на момчето и ние го разпознахме по торквата 74 74 Торква (от лат. „извит“) — незатворен обръч от желязо, сребро или злато, носен на шията като белег на знатност, за бойно отличие или като накит. — Бел.прев. около врата му и по гривните над лактите. Замъкнахме го обратно и това увеличи унижението и отчаянието на вожда и на Златната дева.

— Сигурни ли сте — продължи да пита настоятелно Клавдия, — че всички са били убити? Че никой от отряда не е останал да ви види и да запомни лицата ви?

— Господарке, повечето пикти бяха все на възраст, зрели воини, а и това стана преди осемнайсет години. Те бяха убити, не взехме никакви пленници.

— Сигурни ли сте? — остро повтори Клавдия.

— Разбира се! — заяви Секунд. — Статил не беше глупав.

— Изоставихме укреплението, изгорихме излишната храна и потеглихме на юг. Сега си спомням, че Крисп и аз подкрепихме решението да оставим Постул. След като всичко свърши, ние двамата не тръгнахме веднага, докато Статил и другите се насочиха на юг.

— Колко време се забавихте?

— Само два дни — отговори Крисп. — Дадоха ни по един отпочинал кон и ни казаха да се уверим, че няма оцелели, че никой няма да ни последва. Казвам ти, господарке, това бяха най-самотните дни в живота ни, извън онова злощастно укрепление, до кладата с напълно изгорели трупове. Димът, вонята от кладата още изпълваха въздуха. Не видяхме нищо, не усетихме нищо и все пак…